Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Охранителното бюро на Североизточния район — отвърна Слоун.

Държеше ръцете си отпред, сякаш е все още с белезници.

— И като какъв се явяваш там?

— Специалист охранител.

— За кого работеше тази вечер? — продължи Кейдж.

— За госпожа Джоан Маръл.

— За какво те е наела?

— Да следя бившия ѝ съпруг. И да събера доказателства за отнемане на попечителството му върху децата.

— Видя ли нещо, което госпожа Маръл може да използва за тази цел?

— Не, нищо.

Паркър наостри уши.

— Всъщност — продължи частният детектив — господин Кинкейд ми се струва…

— Безупречен — подсказа му Кейдж.

— Безупречен баща… — Слоун се подвоуми, после продължи: — Бих казал по-скоро „съвършен“. Това, според мен, по-пълно описва качествата му.

— Добре — съгласи се Кейдж, — да го наречем „съвършен“.

— Съвършен баща. Никога не съм бил свидетел на нищо… ъ… — Той се замисли. — Никога не съм го виждал да прави каквото и да било в ущърб на децата.

— Имаш ли някакъв запис, на който да прави нещо опасно?

— Не. Изобщо не съм го снимал. Не съм видял нищо, което да послужи на клиентката ми.

— Какво ще кажеш на клиентката си, като се върнеш? Имам предвид специално за тази вечер.

— Ще ѝ кажа истината.

— И каква е тя?

— Че господин Кинкейд е бил на посещение на свой приятел в болницата.

— Коя болница?

Слоун се обърна към Паркър:

— Коя болница?

— „Феъроукс“.

— Да — продължи Слоун. — Точно там.

— Трябва да се поупражняваш — отбеляза Кейдж. — Не говориш достатъчно гладко.

— Да, ще се упражнявам. Ще го отработя до съвършенство.

— Добре, сега се омитай.

Слоун извади касетата от камерата и я подаде на Кейдж, който я хвърли в един горящ варел.

Частният детектив се отдалечи с бърза крачка, хвърляйки тревожни погледи назад, сякаш се опасяваше да не го застрелят в гръб.

— Как, по дяволите, го постигна? — попита удивено Паркър.

Кейдж вдигна рамене по непознат за Паркър начин. Явно искаше да каже: „По-добре да не знаеш.“

Кейдж чудотворецът…

— Благодаря. Не знаеш какво щеше да стане, ако…

— Кинкейд, къде, по дяволите, си беше заврял пистолета? — прекъсна го грубият глас на Лукас.

Той се обърна към нея:

— Мислех, че ми е в джоба. Сигурно е паднал в колата.

— Не помниш ли каква е процедурата? Всеки път, когато тръгваш в акция, да проверяваш изправността на оръжието си. Това се учи още първата седмица в Академията.

— Аз…

Лицето на Лукас се изкриви от гняв.

— Какво — според тебе — правим тук? — изсъска тя.

— Нали през цялото време се опитвам да ти обясня, че не съм оперативен агент… Не съм свикнал с оръжията.

— Не си свикнал?! Слушай, Кинкейд, знам, че през последните няколко години си живял на улица „Сезам“. Ако искаш, връщай се в света на приказките още сега, никой няма да те спре и ще сме ти благодарни за помощта. Ако останеш в екипа обаче, ще си носиш оръжието и ще поемеш своя дял от отговорността. Ти може да си свикнал с ролята на бавачка, но ние не сме. И така, оставаш или не?

Кейдж стоеше неподвижно. Раменете му не помръдваха.

— Оставам.

— Добре.

Лукас не изглеждаше нито доволна от постигнатото с кратката си реч, нито — че съжалява за избухването си.

— Взимай си сега пистолета и да се връщаме на работа — нареди тя. — Нямаме много време.

18.15

На улицата се появи голям микробус.

Това бе подвижният команден пункт. Бе облепен с различни надписи: „Севернокаролинско кучешко шоу“, „Внимание: спирам рязко, ако видя готино псе“, „Купуваме само от «Браярдс»“.

Паркър се почуди дали лепенките са сложени нарочно, или Бюрото наистина е купило колата на старо от някой любител на кучета.

Микробусът спря на оперативния пункт и Лукас даде знак на Кейдж и Паркър да се качат. Лекият мирис в колата подсказваше, че вътре наистина са се возили кучета. Поне беше топло — Паркър още трепереше от студ и от уплаха след срещата с частния детектив.

Тоби Гелър седеше пред един компютър и се взираше в монитора. Картината на екрана бе насечена на хиляди квадратчета като абстрактна мозайка. Компютърният специалист тракаше по клавишите, мърдаше мишката, въвеждайки команди.

Детектив Лен Харди седеше до него, а Си Пи Ардъл с дънките си 44-ти размер бе подпрял единия си крак на стената. Психолога от Джорджтаунския университет още го нямаше.

— Това е записът от театъра — обясни Гелър, без да отмества поглед от екрана.

— Нещо интересно? — попита Лукас.