Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— В момента опитваме да открием скривалището му — обясни Харди. — Оттам може да излезе още нещо полезно.

Лукас поклати разочаровано глава:

— Надявах се самата дума — „Гробокопача“, да ни наведе на някаква следа.

— О, все още може да излезе нещо — успокои я Евънс. — Стига да получим още данни. Хубавото е, че прозвището не е много разпространено. Ако съучастникът , загиналият, е нарекъл убиеца така, това говори за личността на съучастника. Ако убиецът сам си е измислил името, това говори за неговия характер. Разбирате ли, имената и това, кой ги е измислил, са много важни при съставянето на психологически профили. — Обърна се към Паркър: — Например, когато двамата с вас се наричаме „консултанти“, влагаме в това определение някакъв психологически смисъл. Искаме да кажем, че се отказваме от някои пълномощия за сметка на намаляване отговорността и риска, които поемаме.

Това е напълно вярно, помисли си Паркър.

— Знаете ли — продължи Евънс, — ще се радвам да остана известно време с вас. — Засмя се и кимна към снимката: — Никога досега не съм правил психологически профил на труп. Това е един вид предизвикателство за мен.

— С удоволствие ще приемем помощта ви — каза Лукас. — Благодаря.

Евънс отвори раницата си и извади голям метален термос. Отвори го и си наля кафе в капачето.

— Пристрастѐн съм — обясни. После добави с усмивка: — Един психолог не трябва да признава такива неща, предполагам. Някой иска ли?

Всички отказаха и Евънс остави термоса встрани. Извади клетъчния си телефон и се обади на жена си, за да я предупреди, че ще закъснее.

Това напомни на Паркър за хухалите. Той също позвъни вкъщи.

— Ало? — прозвуча грижовният глас на госпожа Кавано.

— Аз съм. Как е в крепостта?

— Ще ме разорят. И тази звездна валута. Още не мога да си преброя парите. Нарочно ме държат в заблуда.

Смехът ѝ се сля със смеха на децата, които явно стояха до нея.

— Как е Роби? — попита Паркър. — Още ли е разстроен? Тя понижи глас:

— На няколко пъти му стана тъжно, но със Стефи бързо го развеселихме. Ще се радват много, ако успееш да се върнеш до полунощ.

— Ще направя всичко възможно. Джоан обаждала ли се е?

Госпожа Кавано се засмя:

— Не. И, Паркър… ако случайно все пак позвъни и видя номера ѝ на екранчето на телефона, може да не успея да вдигна навреме слушалката. Така ще си помисли, че сте отишли заедно на кино или да хапнете нещо в „Тюздей Ръби“. Какво ще кажеш?

— Нелоша идея, госпожо Кавано.

— И аз така си помислих. Това екранче, дето показва номера, от който те търсят, е страхотно изобретение, не мислиш ли?

— Направо завиждам на изобретателя. Ще се обадя по-късно.

Паркър затвори.

Кейдж бе подслушал разговора.

— Синът ти? Добре ли е?

Паркър въздъхна:

— Да. Просто има лоши спомени от… нали знаеш, отпреди няколко години.

Евънс вдигна вежди и Паркър обясни:

— Когато работех за Бюрото, един престъпник нахълта вкъщи.

Забеляза, че Лукас също слуша с интерес.

— Синът ви го е видял, така ли? — попита Евънс.

— Опита се да нахълта през прозореца в стаята на Роби.

— Господи — промърмори Си Пи. — Мразя, когато такива неща се случват с деца. Отвратително е.

— ПТСР? — попита Лукас.

Имаше предвид посттравматично стресово разстройство. След случая Паркър се опасяваше, че момчето ще развие това болестно състояние, и го заведе на специалист. Лекарят го успокои, че понеже Роби бил много малък и Лодкаря не го е нападнал, няма голяма вероятност да получи ПТСР.

Паркър обясни това на колегите си и добави:

— Случи се точно преди Коледа. И по това време на годината той си спомня по-често за нападението. Иначе се справя добре, но…

— Но бихте дали всичко, само и само да не се е случвало — довърши Евънс.

— Да.

Паркър погледна загриженото лице на Лукас и се запита откъде е толкова запозната с посттравматичния стрес.

— Иначе нали е добре? — попита лекарят. — Тази вечер имам предвид.

— Да. Само малко се беше уплашил по-рано през деня.

— И аз имам деца — каза психологът. Обърна се към Лукас: — А вие?

— Не. Не съм омъжена.

— Когато ви се родят деца, имате чувство, че губите част от разсъдъка си — продължи Евънс. — Сякаш ви го открадват и никога не ви го връщат. Постоянно се тревожите, когато ги е страх, когато са разстроени, когато им е тъжно. Понякога се питам как родителите не се побъркват.

— Наистина ли?

Погледът на Лукас отново заблужда разсеяно.