Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Може би понеже повечето агенти бяха изчезнали, местните лека-полека се заизмъкваха отново на улицата. На две преки невзрачен човек с тъмно палто излезе от един бар и тръгна бавно по тротоара. След това се скри в тъмната ниша до един банкомат.

Трима чернокожи младежи излязоха от един вход, отвориха бутилка евтино уиски, избухнаха в дрезгав смях и се скриха в близката пряка.

Паркър се извърна и погледът му попадна върху една сграда на отсрещния тротоар.

Магазинче за дребни неща. Беше затворено и той отначало не му обърна голямо внимание. После обаче забеляза евтини канцеларски материали, наредени до касата. Възможно ли бе изнудвачът да е закупил листа и плика за бележката оттук?

Той се приближи до витрината и се взря през мръсното стъкло. Закри очи от светлината на близката лампа и опита да види листовете и тетрадките. Ръцете му се разтрепериха от студ. До него един плъх душеше купчина боклук. „Това е глупаво — помисли си Паркър Кинкейд, — нямам работа тук.“

Въпреки това изтри витрината с ръкава си, за да разгледа по-добре канцеларските стоки.

17.55

— Може и да съм го виждал. Да, може би.

Сърцето на Маргарет Лукас затуптя по-силно. Тя бутна снимката току пред лицето на касиера в пицарията и набитият латиноамериканец с омазани с доматен сос бели дрехи се взря внимателно в образа.

— Не бързайте — успокои го тя.

„Моля те, Господи — помисли си. — Нека поне от това излезе някоя следа“

— Може би. Не съм много сигурен. Ами че тук идва маса народ. Сещате ли се?

— Много е важно.

Тя си спомни, че съдебният лекар бе открил пържола в стомаха на престъпника. Тук в менюто нямаше пържоли. Все пак това бе единственият денонощен ресторант близо до метростанцията и беше напълно възможно изнудвачът да се е отбил няколко пъти през последните две седмици. Може би дори е обмислял плана си тук — седял е в сумрака на някоя от олющените маси, писал е бележката, гледал е наоколо мрачни хора да ядат мазните ястия и си е мислил презрително колко по-умен е от тях. Колко по-богат ще бъде от тях.

Стана ѝ смешно. Може би е бил също толкова умен и високомерен като нея. Като Кинкейд.

Сигурно са си приличали.

Като три сокола на един покрив. Единият е мъртъв, значи остават два. Ти и аз, Паркър.

Касиерът вдигна кафявите си очи към нейните сини. Отново погледна снимката. Накрая поклати глава, сякаш разочарован сам от себе си:

— Не, не мисля. Съжалявам. Не искате ли парче пица? С двойно количество кашкавал, прясна е. Току-що я извадих от фурната.

Тя поклати глава.

— Има ли други работници?

— Не, тази вечер съм само аз. На мен се падна да работя по празниците. Както гледам, и на вас също. — Той вдигна рамене. — На много ли празници работите?

— На някои. Благодаря.

Лукас тръгна към изхода. Спря и погледна навън.

Двамата агенти обикаляха от другата страна на улицата. Кейдж говореше с други безделници на празния парцел, а Кинкейд се пулеше пред някакво магазинче, сякаш на витрината бяха изложени скъпоценни камъни.

Другите агенти бяха изчезнали по задачите си. Беше ли права обаче? Кой знае? Човек може да е изчел много книги по криминология, но в крайна сметка всичко опира до импровизация. Също като да решаваш някой от ребусите на Кинкейд. Трябва да видиш скрития смисъл в думите и формулите.

Пред нея, зад запотената витрина, мизерните улици на Грейвсенд тънеха в мрак. Кварталът изглеждаше огромен и недостъпен.

Искаше ѝ се Тоби Гелър да е тук, искаше психологът от Джорджтаун да пристига вече, искаше списъка на абонатите за Интернет… Всичко ставаше прекалено бавно! А имаше прекалено малко улики! Тя сви юмрук, ноктите се забиха в дланта ѝ.

— Госпожице? — чу се глас зад гърба ѝ. — Госпожице агент? Вземете.

Тя се обърна. Гневът ѝ се изпари. Продавачът ѝ предлагаше пластмасова чашка кафе. В другата си ръка държеше две пакетчета захар, кутийка сметана и пластмасова бъркалка.

Младежът бе загладил косата си назад и я гледаше като послушно куче.

— Ще стане по-студено — каза.

Спонтанният му жест я трогна и тя се усмихна. Взе кафето и си сложи захар.

— Пожелавам ви да прекарате по-весело нощта.

— И аз на вас — отвърна тя и излезе.

Отново тръгна по студените улици на Грейвсенд.

Отпи от разреденото кафе, па̀рата сгряваше лицето ѝ. Наистина ставаше по-студено.

Е, нищо. Нека стане по-студено. Този ден и без това приличаше повече на есен. По-добре да завали сняг.