Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Знаете ли му името? — обади се един от полицаите.

— Мъртвият извършител е с неустановена самоличност. Убиецът има прякор. Гробокопача. Това е всичко. Неговото описание е на задната страна на снимката. Можете малко да стесните кръга на търсенето. Скривалището вероятно се намира близо до някой нов строеж или до наскоро разрушена сграда и недалеч от гробището. Освен това наскоро е купувал хартия като тази… — Паркър показа бележката и плика. — Хартията е леко избеляла от слънцето, така че вероятно я е закупил от магазин, който държи канцеларските си стоки на витрина с южно изложение. Затова проверете всяка книжарница, дрогерия, бакалия и будка за вестници, в които се продават листове. А, и потърсете химикалки като онази, която е използвал. Черна, на АРИ. Вероятно струва между четирийсет и петдесет цента.

За друго не се сещаше. Кимна на Лукас в знак, че ѝ дава думата. Тя направи крачка напред. Помълча, докато се увери, че всички я слушат внимателно.

— И така. Както спомена агент Джеферсън, изнудвачът е мъртъв, но убиецът още си разиграва коня. Не знаем дали е в Грейвсенд, дали живее в същото скривалище. Искам обаче всички да действате, сякаш всеки момент може да изскочи зад гърба ви. Той няма да се поколебае да стреля по полицаи. Затова, докато обикаляте квартала, искам да бъдете нащрек. Да предвиждате всички удобни места за стрелба, да бъдете готови във всеки момент да извадите оръжие…

Направи пауза. Беше привлякла вниманието им, тази слаба жена със светлоруса коса.

— В осем часа, да, няма грешка, след малко повече от два часа, престъпникът ще се появи на място, претъпкано с хора, и отново ще изпразни пълнителя си по тях. Аз не искам да правя оглед на такова местопрестъпление. Не искам да се налага да гледам в очите хора, изгубили най-близките си. Не искам да ми се налага да им повтарям, че съжалявам, но не съм успяла да заловя изверга навреме. Това няма да стане. Аз няма да го позволя. Вие няма да го позволите.

Думите ѝ, твърдият ѝ, равномерен глас сякаш хипнотизираха Паркър. Замисли се за знаменитата реч от „Хенри Пети“ на Шекспир, която бе запалила Роби по театъра. В деня след представлението в Кенеди Сентър момчето я научи наизуст.

— Това е — завърши Лукас. — Има ли въпроси?

— Можете ли да кажете нещо повече за оръжието му?

— Използва напълно автоматизиран „Узи“ с дълги куршуми и заглушител.

— Какви правомощия имаме? — попита един агент.

— За стрелба по убиеца ли? Имате всякакви правомощия. Други въпроси? — Никой не се обади. — Добре. Използвайте радиостанциите само при извънредна ситуация. Не искам да си бърборите. Не искам доклади, че не сте открили нищо. Това не ме интересува. Ако откриете престъпника, викате подкрепления. Тръгвайте.

Паркър се почувства трогнат по странен начин от тези думи. Откакто бе стрелял за последен път, бяха минали години, но внезапно и на него му се прииска да се изправи срещу Гробокопача.

Лукас насочи агентите и полицаите към онези райони на Грейвсенд, които искаше да претърсят. Паркър се впечатли от забележителното ѝ чувство за ориентация. Някои хора, замисли се той, са родени за полицаи. Половината агенти тръгнаха пеша, другите се качиха по колите и потеглиха. Кейдж, Паркър и Лукас останаха сами.

Кейдж проведе кратък телефонен разговор.

— Тоби е уредил кола — обясни той, след като затвори. — Идват насам. В момента гледа записа от театъра. А, и онзи психолог от Джорджтаун също е с тях.

Повечето улични лампи не светеха — както изглеждаше, някои бяха простреляни, флуоресцентната светлина от малкото отворени магазини заливаше отделни участъци от улицата. Агентите проверяваха близките постройки. Кейдж се огледа и забеляза двама младежи, които потъркваха ръце в опит да се сгреят над огъня в един варел.

— Ще поговоря с тях — каза агентът.

Тръгна натам. Те като че понечиха да побягнат, но явно решиха, че така ще изглеждат още по-подозрително. Когато агентът се приближи, сведоха очи към огъня и замълчаха.

Лукас кимна към една пицария преди първата пряка:

— Аз ще се занимая с този магазин. Искаш ли да изчакаш Тоби и психолога?

— Добре.

Тя го остави сам.

Подухваше студен ветрец: точно това му харесваше най-много през есента — караше го да си представя как вози децата, всяко с чаша топло какао в ръце, към училище, как пазарува за празничната вечеря в Деня на благодарността, как избира тикви на пазара в Лъндън. Тази вечер обаче усещаше само как студът щипе носа, ушите и пръстите му — сякаш ги прерязва с бръснач. Пъхна ръце в джобовете си.