Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Някой агент или заместник-главен прокурор отиваше при него за справка по някой документ. Дали е фалшив, дали показва връзка между престъпника и местопрестъплението. Седнал обаче в пълния с бонсаи кабинет, Паркър започваше истински разпит на злополучния представител на закона, който искаше само някаква техническа информация за документа. „Къде намерихте писмото? Не, не — в кое чекмедже? Заподозреният женен ли е? Къде живее? Има ли куче? При какви обстоятелства е арестуван?“

Тъй като един въпрос неминуемо водеше друг, Паркър Кинкейд скоро започваше да говори не толкова за почерка на писмото, а за вероятното скривалище на престъпника. И обикновено познаваше.

Той обаче отхвърли предложението. Като главен агент щеше да му се налага да остава на работа до късно, а на тази възраст трябваше да си стои повече вкъщи. Заради децата. Не искаше обаче да споделя това с Лукас.

Чудеше се дали ще продължи да го разпитва, но тя замълча. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

На Паркър му беше интересно да разбере как е уредила да ги пуснат в Топографския архив.

— Какво точно… — понечи да попита.

— Тихо — прошепна рязко тя.

— Какво…

— Не говорете. Продължавайте да вървите. И не се обръщайте.

Той си даде сметка, че тя всъщност само се преструва, че говори по телефона.

— И ти ли го забеляза? — попита Кейдж. — На около двайсетина метра е, струва ми се.

— По-скоро към трийсет. Не личи да е въоръжен. Нервен е.

Сега Паркър осъзна защо Лукас го разпитваше за професията му и защо бе спряла пред витрината — подозираше, че ги следят, и не искаше да се издава. Той също погледна в една витрина и видя някакъв мъж да преминава забързано през улицата на техния тротоар.

Изведнъж забеляза, че и Кейдж, и Лукас стискат оръжията си. Не беше видял да ги вадят. И двете оръжия бяха черни пистолети с по три миниатюрни флуоресциращи точки около мерника. Навремето той имаше голям револвер и много мразеше члена от устава, според който бе задължен да го носи навсякъде: мисълта да се появи пред хухалите със заредено оръжие го безпокоеше ужасно.

Лукас прошепна нещо на Кейдж, после се обърна към Паркър:

— Дръж се естествено.

О, лесно е да се каже…

— Мислиш ли, че е Гробокопача? — попита той.

— Възможно е.

— Имаш ли план? — прошепна Кейдж.

— Да го хванем.

Господи, помисли си Паркър. Гробокопача върви след тях! С автомата си. Наблюдавал е щабквартирата и знае, че те водят разследването. Почти го бяха пипнали в театъра — може би съучастникът му му е казал да избие участниците в разследването, ако напреднат много.

— Ти дръж улицата — обърна се Лукас към Кейдж. — Кинкейд, ти следи страничната пряка, в случай че има съучастник.

— Ама…

— Шшшт.

— На три. Едно… две…

— Ама аз…

— Три.

Втурнаха се в различни посоки. Кейдж изскочи на платното, за да спре минаващите коли.

Лукас се втурна обратно в посоката, от която бяха дошли, и закрещя:

— Федерален агент! Ти там! Не мърдай, горе ръцете!

Паркър погледна в страничната уличка и се зачуди какво трябва да прави, ако види съучастник на престъпника. Набра от мобилния си телефон 911. Друго не се сещаше.

Погледна към Лукас. Непознатият мъж спря внезапно, после се обърна и побягна презглава по средата на улицата.

— Стой!

Лукас тичаше по тротоара. Беглецът свърна надясно и изчезна сред колите. Тя продължи след него, но една кола излезе рязко иззад ъгъла и едва не я блъсна. Лукас отскочи в последния момент.

Когато отново се затича след беглеца, той беше изчезнал. Паркър я видя да вади телефона си и да говори нещо. След секунди на кръстовището се появиха три коли без отличителни знаци и с мигащи сигнални светлини. Лукас каза нещо на единия от шофьорите и колите потеглиха с пълна скорост.

Тя дотича при Паркър и Кейдж.

— Успяхте ли да го разгледате добре? — попита задъхано.

— Не — отвърна Паркър.

— Нито пък аз — промърмори тя. Погледна ръцете на Паркър: — Къде ти е оръжието?

— Какво?

— Нали ни прикриваше! Преследваме заподозрян, а ти дори не си си извадил оръжието!

— Нямам оръжие. Това се опитвах да ти кажа.

— Нямаш оръжие!? — удиви се тя.

— Аз съм цивилен. Защо ми е?

Лукас погледна презрително Кейдж.

— Мислех, че има — оправда се той.

Тя се наведе и вдигна крачола си. Извади малък пистолет от кобура, прикрепен на глезена ѝ. Подаде го на Паркър.

Той поклати глава:

— Не, благодаря.

— Вземи го — настоя тя.