Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Гръмнал един, мисля — продължи той. — Почти го били пипнали, ама изфирясал.

— И моята информация е такава — каза Джефрис.

— Значи нашият човек ще ни разкаже приказка за лека нощ, тъй ли?

Имаше предвид предстоящата пресконференция на Кенеди.

Джефрис не се усмихна. Днес нямаше търпение да слуша брътвежите на такива като Филипс.

— Ето как стоят нещата — никой не знае какво може да се очаква от него.

— Какво може… — започна журналистът.

Джефрис му махна да мълчи.

— Става лошо.

— Знам.

— Всички ще го гледат.

Имаше предвид Джери Кенеди. Филипс трябваше да го разбере.

— И още как!

— Затова имаме нужда от малко помощ.

Джефрис понижи гласа си до остър шепот, като шумолене на банкноти, които сменят притежателя си.

— Помощ…

— Този път можем да се споразумеем на двайсет и пет.

— Двайсет и пет…

— Да се пазариш ли искаш? — изсъска Джефрис.

— Не, не, но… това е много. Какво искаш от мен?

— Искам той…

— Кенеди?

Джефрис въздъхна:

— Да. Да излезе като герой. Той да е героят. Загинаха хора, може би ще загинат още. Насочете вниманието върху това, как посещава жертвите, как се изправя срещу терористите, хрумва му някаква блестяща идея, благодарение на която залавят убиеца. Не го свързвайте с провалите, той не е…

— … отговорен за хода на следствието. — Филипс прочисти гърлото си. — Това ли искаше да кажеш?

— Точно така. При най-малкия гаф направи така, та да излезе, че не е бил в течение и че е направил всичко възможно.

— Ама операцията е на ФБР, нали? Можем да…

— Така е, Слейд, но не искаме да обвиняваме Бюрото за нищо.

— Не искаме ли? Защо?

— Просто не щем .

Най-сетне на Слейд Филипс, свикнал да чете готов текст, му писна от недомлъвки:

— Не разбирам, Уенди. Какво искаш от мен?

— Искам да поемеш ролята на репортера на промяната.

— Добре. — Филипс заразмишлява на глас: — Значи Кенеди заема твърда позиция. Той предвожда ченгетата. Той посещава болници… Чакай, без жена си ли?

— Със — отвърна търпеливо Джефрис.

Филипс кимна към залата за пресконференции:

— Ама чакай… говори се… такова… репортерът от „Пост“ твърдеше, че Кенеди не е посетил никого. Веднага ще го изобличат.

— Не, не, посетил е семейства, които не желаят имената им да бъдат споменавани. Цял ден само с това се занимава.

— О, наистина ли?

Удивително колко неща може да си купи човек с 25 000 долара, помисли си Джефрис.

— Много благородно от негова страна — добави Филипс.

— Страшно благородно.

— Не преигравай.

— А какво да покажа? След като репортажът ще е за посещението му в болницата…

— Просто повтаряй онези пет секунди запис, както постоянно правите в телевизията — кипна Джефрис. — Не знам, казвай линейките при метрото.

— А. Добре. Ами гафовете? Защо мислиш, че ще има гафове?

— Защото в такава ситуация винаги има гафове.

— Добре, искаш да има някой виновен, но да не са…

— … федералните.

— Добре. И как точно да го направя?

— Това е твоя работа. Не помниш ли: кой, какво, кога, къде, защо? Ти си репортер.

Джефрис хвана Филипс за ръкава и го изпрати до края на коридора:

— Хайде, тръгвай да отразяваш събитията.

17.00

— Не изглеждате добре, агент Лукас.

— Имах тежък ден.

Гари Мос отиваше към петдесетте, беше едър мъж, с леко сивееща къса къдрава коса. Кожата му бе тъмна. Седеше на леглото в Отделение две, малък апартамент на първия етаж на главната щабквартира. Тук имаше няколко такива жилища, предназначени главно за гостуващи шефове на други служби за сигурност и за нощи, в които началникът или някой от заместник-началниците се налагаше да останат по време на по-мащабни операции. Мос се намираше тук, защото, като се има предвид какво и срещу кого щеше да свидетелства, навън нямаше да оцелее и два часа.

Местенцето не беше лошо. Обзаведено с държавни средства, но с удобно двойно легло, бюро, кресло, маси, кухничка, телевизор с кабелна телевизия.

— Бесен е заради вас.

— Защо? Защото не го оставям да си играе на ченге ли?

— Да.

— Той не е криминалист.

— Да, каза ми. Книжен плъх е, като мен. Просто иска да вземе поне малко участие. Опитвате да заловите убиеца, нали? Гледах по телевизията. Затова всички ме забравихте.

— Никой не ви е забравил, господин Мос.

Той се усмихна, но изглеждаше отчаян и на нея ѝ стана жал. Лукас обаче не беше тук само за да го успокои. Свидетели, които се чувстват пренебрегнати или застрашени, понякога забравят какво са видели или чули. Прокурорът по аферата със строителните средства искаше Мос да е напълно задоволен с всичко.