Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Лукас му благодари и тримата го изпратиха до изхода.

— И още нещо — добави журналистът. — Не знам какви срокове… — кимна към папката на Лукас — … е поставил. Но сега, като е мъртъв, никой не може да контролира Месаря… Гробокопача. Разбирате какво означава това, нали?

— Какво?

— Че може да продължи да убива дори след изтичането на последния срок.

— Защо мислите така?

— Защото само за това го бива. А всеки обича да прави онова, което му се удава. Това е основно правило в живота, не смятате ли?

Отново се събраха в стаята за наблюдение, скупчиха се около Тоби Гелър и компютъра му.

— Какво е положението с другите престъпления, за които спомена? — попита Лукас в микрофона.

— Не успях да намеря никой отговорен агент за следствието в Бостън — прозвуча гласът на Сюзан Нанс. — Нито в Уайтплейнс, нито във Филаделфия. Дежурните обаче потвърдиха, че случаите са още отворени. Никой не е чувал за Месаря.

— Веществени доказателства? — започнаха в един глас Паркър и Лукас.

— Нищо. Никакви отпечатъци, никакви улики. А свидетелите… онези, които са останали живи, не са виждали нито изнудвача, нито Гробокопача… ако това изобщо е Гробокопача. Поръчах допълнителна информация за убийствата. В момента издирват агентите и детективите, участващи в разследванията, по домовете им.

— Благодаря, Сюзан.

Лукас прекъсна връзката.

— Ето резултатите от другите анализи… — обяви Гелър. Вдигна поглед към екрана. — Добре… Интонация и профил на ретините — без особености. Гласът му е необичайно спокоен, особено за човек, подложен на кръстосан разпит от трима федерални агенти. Бих му повярвал. Макар че на практика човек може лесно да заблуди апарата, като мисли за любимата си порнозвезда например.

Клетъчният телефон на Лукас иззвъня. Тя послуша известно време, после вдигна поглед:

— От охраната. Почти е излязъл от първия кръг на следене. Да го пуснем ли?

— Аз съм „за“ — отвърна Паркър.

— Съгласен — обади се Кейдж.

Лукас кимна. По телефона каза:

— Да не се задържа. — Затвори и погледна часовника си. — Какво става с онзи психолог?

— Всеки момент го очаквам — отвърна Кейдж.

Сега пък телефонът на Гелър иззвъня. Той поговори известно време. След като затвори, обяви:

— От Комтех се обадиха. Открили са сто шейсет и седем Интернет-страници с информация за самоделни заглушители и за модифициране на автомати. И можете ли да познаете? В никоя не е споменат имейл-адрес. Явно създателите им не са склонни да съдействат на властите.

— Пак задънена улица — въздъхна Лукас.

— И без това нямаше много да ни помогнат. От Комтех са събрали резултата от броячите на посещенията в стотина от страниците. Повече от двайсет и пет хиляди души са се включвали в тях през последните два месеца.

— Ама че извратен свят — промърмори Кейдж.

Вратата се отвори и Лен Харди влезе в стаята.

— Как е Мос? — попита Лукас.

— Добре е. На телефонния му секретар имаше две съобщения и той се опасяваше, че са заплахи със смърт.

— Трябваше да изпратим хора от Комтех…

Харди погледна контролното табло и я прекъсна:

— Помолих един от хората ни да ги проверят. Едното беше от брат му, другото — от някакъв търговец на телевизори от Айова. Обадихме се и на двамата, за да проверим.

— Точно това щях да те помоля да направиш.

— Така си и помислих.

— Благодаря.

— Полицията е винаги на вашите услуги.

Иронията в гласа на младия полицай се стори леко обидна на Паркър; Лукас се направи, че не забелязва.

— Какво става с картите? — поинтересува се Паркър. — Трябва да се занимаем с уликите.

— Най-добре, според мен, да се обърнем към Топографския архив — предложи Гелър.

Кейдж поклати глава:

— Архива ли? Няма начин да се доберем до него.

Паркър си представяше колко е трудно да се намери цивилен чиновник на работа в навечерието на Нова година.

Лукас извади мобилния си телефон.

— Няма начин — повтори Кейдж.

16.50

Месинговият часовник.

Толкова много означаваше за него.

Кметът Джери Кенеди го съзерцаваше как стои гордо върху бюрото в кабинета му.

Беше подарък от основното училище „Търгуд Маршал“, разположено насред военната зона на улица „Уорд“ 8 в Югоизточния район на столицата.

Кенеди много се трогна от този жест. Никой не приемаше град Вашингтон на сериозно. Вашингтон — политическия център, Вашингтон — седалището на правителството, Вашингтон — царството на скандалите… о, този Вашингтон привличаше вниманието на всеки. Никой обаче не знаеше, нито го беше грижа как и от кого се управлява градът.