Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Не съм чувала за този случай — призна Лукас.

— Нищо чудно, предпочетоха да го потулят, но сметката е шестима убити.

— Масачузетс, Ню Йорк, Пенсилвания, Вашингтон — изброи Паркър. — Прав сте, движили са се на юг.

Чизман се намръщи:

— Движили ?

Паркър погледна Лукас.

— Мъртъв е — обясни тя.

— Какво? — не повярва на ушите си Чизман; изглеждаше искрено удивен.

— Съучастникът, не Гробокопача.

— Как е станало? — прошепна журналистът.

— Сгазили са го на улицата, след като е оставил бележката с искане на откуп и преди да прибере парите.

Чизман запази мълчание за известно време. Паркър предположи, че обмисля току-що наученото. Извънредното интервю с извършителя явно бе пропаднало. Едрият мъж нервно огледа стаята. Размърда се на стола. Най-накрая попита:

— Какъв беше сценарият този път?

Лукас се поколеба дали да му каже, но той отгатна:

— Месаря избива невинни граждани, докато кметството не плати откуп… Само че сега няма на кого да се плати, така че Месаря ще продължи да стреля. Съвсем в техен стил. Имате ли някакви улики, които да водят към скривалището му?

— Разследването продължава — отвърна кисело Лукас. Чизман загледа една от репродукциите. Пасторален пейзаж. Стисна разсеяно чашата.

— Как открихте, че са тук? — попита Паркър.

— Четях всичко за престъпления, в които извършителят не изпитва никакви скрупули да убива. Повечето хора се замислят, преди да го направят. Освен ако убиването не им е смисъл в живота, като при Бънди, Гейси или Дамър. Не, повечето професионални престъпници се замислят, преди да натиснат спусъка. А Месаря? Никога. Така че, когато чуя за масови убийства, комбинирани с грабежи или изнудване, веднага отивам в града, където се е случило, и започвам да разпитвам.

— Защо никой досега не се е сетил за връзката? — попита Лукас.

Чизман вдигна рамене:

— Единични престъпления, малък брой жертви. О, казах на полицията в Уайтплейнс и Филаделфия, но никой не ми обърна внимание. — Той се изсмя тъжно и махна с ръка: — Колко души трябваше да загинат, докато някой ме послуша? Двайсет и пет?

— Какво можете да ни кажете за Гробокопача? — попита Паркър. — Съвсем никой ли не го е виждал?

— Не, той е като дух. Появява се и в следващия момент изчезва. Призрак. Той…

Лукас нямаше търпение да слуша такива неща:

— Тук се опитваме да разследваме престъпление. Ако ни помогнете, ще сме ви благодарни. Ако не, по-добре не ни говорете врели-некипели.

— Разбира се, съжалявам, съжалявам. Просто през последната година живея само с мисълта за този човек. Това е като да изкачваш скала. Може да е висока един километър, а ти виждаш само няколко метра точно пред носа си. Вижте, имам теория защо хората не го забелязват.

— И каква е тя? — поинтересува се Паркър.

— Защото свидетелите запомнят емоции . Запомнят отчаяния крадец, който застрелва някого в опит да се измъкне, уплашеното ченге, което отвръща на огъня, жената, която пищи, защото са я ранили. Никой обаче не си спомня спокойствието.

— А Гробокопача винаги е много спокоен, така ли?

— Спокоен като смъртта.

— Няма ли нещо отличително в навиците си? В начина, по който се облича, любимите му храни, някакви пороци?

— Не, нищо. Може ли да ми кажете нещо повече за съучастника му? За загиналия? — попита разсеяно журналистът.

— И за него не знаем нищо — отвърна Лукас. — Нямаше документи. Не успяхме да открием отпечатъците в архивите.

— Може ли… Удобно ли е да погледна трупа? В моргата е, нали?

— Съжалявам, против правилата е — отклони молбата му Лукас.

— Моля ви.

Звучеше почти отчаян.

Лукас остана непоклатима.

— Не — отсече.

— А снимка? — настоя Чизман.

Лукас се поколеба, после отвори една папка, извади снимката на изнудвача от мястото на катастрофата при кметството и му я подаде. Потните му пръсти оставиха размазани отпечатъци по гладката повърхност.

Той я погледа известно време. После кимна:

— Може ли да я задържа?

— След края на разследването.

— Разбира се. — Той върна снимката. — Бих искал да отразявам хода на разследването.

Лукас поклати отрицателно глава:

— Налага се да ви откажа.

— Мога да помогна. Може да ми дойде някоя идея. Някое хрумване, което да ви е от полза.

— Не — отказа категорично Кейдж.

Чизман погледна още веднъж снимката, стисна ръцете на агентите и каза:

— Отседнал съм в „Ренесанс“, в центъра. Срещам се със свидетели. Ако попадна на нещо интересно, ще ви се обадя.