Джефри Дивър - Сълзата на дявола

16.15

— Значи е дошъл и във федералния окръг, а? — попита непознатият.

Намираха се в Приемна Б на партера. Така поне пишеше с красиви букви на вратата. Сред агентите обаче това помещение бе известно като Синята стая за разпити заради цвета на обзавеждането.

Паркър, Лукас и Кейдж седяха от другата страна на ожулената маса, срещу посетителя — едър мъж с рошава посивяла коса. От първото му изречение Паркър позна, че не е от района. Местните винаги наричат областта на Вашингтон Окръга, никога федералния окръг.

— За кого говорите? — попита Лукас.

— Знаете за кого — отвърна лукаво посетителят. — Аз го наричам Месаря. А вие?

— За кого говорите?

— За убиеца с човешки разум и дяволско сърце — обяви театрално той.

Този човек може да беше откачен, но Паркър нямаше как да отрече, че думите му описват доста добре Гробокопача. Хенри Чизман носеше чисти, но износени дрехи. Бяла риза, издута от огромното му шкембе, раирана вратовръзка. Сако на тънки ивици. От дрехите му се носеше тежка миризма на цигари. Бе оставил износеното си куфарче върху масата. Пресегна се към чашата студена вода пред себе си.

— Твърдите, че човекът, отговорен за стрелбата в метрото и в театъра, се казва Месаря, така ли?

— Да, той е, който стреля. Не знам името на съучастника му.

Лукас и Кейдж запазиха мълчание за известно време. Тя оглеждаше внимателно посетителя и се чудеше откъде знае, че Гробокопача има съучастник. Сведенията за мъртвия изнудван не бяха съобщени на пресата.

— Вие какъв интерес имате в този случай? — поинтересува се Паркър.

Чизман отвори куфарчето и извади няколко стари вестника. Миналогодишни броеве на „Хартфорд нюз — Таймс“. Показа статиите си. Беше (или е бил) криминален репортер.

— В неплатен отпуск съм — обясни той, — пиша книга за истинската история на Месаря. Вървя по следите му.

— Истинската история, а? — обади се Кейдж. — Хората май си падат по такива книжлета.

— О, обожават ги. Това са бестселъри. Вижте Ан Рул. Онази книга за Тед Бънди… Чели ли сте нещо такова?

— Може и да сме чели.

— Хората поглъщат детективските романи по истински случаи като топъл хляб. Показателно е за съвременното общество, не мислите ли? Може би някой трябва да напише книга и на тази тема. Защо хората обичат толкова много криминални романи.

— Този Месар, когото споменахте… — подкани го Лукас.

— Така го наричаха в Бостън — продължи Чизман. — По-рано тази година. Е, вестниците май го наричаха Дявола.

Сълзата на дявола, помисли си Паркър. Лукас го погледна и той се зачуди дали и на нея не ѝ минало същото през главата.

— Какво е станало в Бостън? — попита той.

Чизман вдигна очи към него. Погледна пропуска му за посетител, върху който не бе написано никакво име. Кейдж го беше представил като консултант, г-н Джеферсън.

— Някой стреля в едно заведение за бързо хранене близо до Фаньой Хол. „Люсис такос“

Паркър не беше чул за този инцидент; или го беше забравил, ако информацията изобщо е стигнала до новините. Лукас обаче кимна:

— Четирима убити, седем ранени. Извършителят пристигнал с кола пред ресторанта и открил огън през прозореца с автоматична пушка. Мотивите са неизвестни.

Паркър предположи, че Лукас чете всички броеве на Бюлетина за особено тежки престъпления.

— Доколкото си спомням — продължи тя, — полицията не е успяла да състави описание на престъпника.

— О, същият е. Обзалагам се. И наистина няма никакво описание. Вероятно е бял, но не е задължително. На колко години е? Трийсет-четирийсет. Ръст? Среден. Телосложение? Средно. Може да е всеки. Не като онези лоши момчета с опашки и големи мускули, които гледаме по филмите. Те доста лесно се забелязват. Но Месаря… Той просто е един средностатистически минувач. Страшничко звучи, а?

Лукас понечи да попита нещо, но Чизман я прекъсна:

— Казвате, че за стрелбата в ресторантчето нямало мотив. Така ли, агент Лукас?

— Според докладите, не.

— А знаехте ли, че десет минути след като Месаря спря да стреля през прозореца, убивайки жени и деца, на шест километра от мястото бе ограбен един бижутериен магазин?

— Не. Това не го пишеше в доклада.

— А знаете ли, че всички полицаи от района веднага бяха изпратени в ресторанта? И въпреки че собственикът на магазина включил тихата аларма, полицията не успяла да се отзове за нормалното време от четири минути? Нужни им били дванайсет. През това време грабителят убил собственика и един клиент. Те били единствените свидетели.