Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Затичва се заедно с двойка на средна възраст по една странична уличка. Тича зад тях. Те не го забелязват. Той се чуди дали да не ги убие, но това означава отново да завива заглушителя или да рискува да го чуят. Освен това те не виждат лицето му и затова няма нужда да ги убива. Той завива по друга уличка и след пет минути вече върви спокойно по широк булевард.

Стиска плика под мишница, под синьото си (или черно) палто.

Нахлупил е тъмната си шапка над очите.

Гробокопача си тананика.

— Паркър, човече — възкликна Лен Харди с присъщия му младежки ентусиазъм. — Добра работа. Направо го разби.

— Няма майтап, ей — обади се Си Пи Ардъл.

Маргарет Лукас мълчеше. Лицето ѝ оставаше все така безизразно, но тя погледна Паркър и кимна. Нейният начин да каже „благодаря“.

Паркър Кинкейд обаче не чакаше благодарности. Искаше факти. Искаше да знае колко жертви е имало при сблъсъка.

И дали Гробокопача е сред тях.

Сред пращенето на радиостанцията звучаха гласовете на Джери Бейкър и другите от отряда му. Говореха бързо, един през друг, и Паркър разбираше съвсем малко от това, което казваха.

Лукас приемаше съобщения по мобилния си телефон.

— От агентите — двама загинали и двама ранени. Една разпоредителка е убита, а един възрастен мъж е премазан от полилея, има десетина ранени, някои — тежко. Няколко деца са пострадали лошо в суматохата. Стъпкали са ги, но няма опасност за живота им.

Няма опасност за живота им, помисли си Паркър. Но животът им вече никога няма да е същият.

„Татко, разкажи ми за Лодкаря…“

— Измъкнал се е, нали? — попита Паркър.

— Да — отвърна с въздишка Лукас.

— Има ли описание?

Тя поклати глава и погледна Кейдж, който също говореше по телефона си.

— Не, никой не го е забелязал — измърмори той. — Е, двама са го видели, но той ги е застрелял.

Паркър затвори очи и отпусна глава върху меката сива облегалка на стола. Беше го поръчал преди години; леката му миризма на мухъл и изкуствена кожа му навяваше спомени — само малка част от всичко, което си бе припомнил този следобед.

Спомени за случки, които не искаше да преживява втори път.

— Как върви огледът на местопрестъплението?

— Криминоложкия екип претърсва театъра с микроскоп — отговори Кейдж. — Има едно нещо обаче, което не разбирам: той стреля с автоматично оръжие, а никъде не са открили гилзи.

— О, сигурно носи автомата в чанта или нещо подобно — досети се бързо Паркър. — Гилзите остават вътре.

— Откъде знаеш? — изненада се Харди.

— Не знам. Просто на негово място щях да постъпя така. Някой в хотела забелязал ли го е, когато е подхвърлил куршумите?

— Не — промърмори Кейдж. — Разпитали всички посетители. Едно момченце твърди, че видяло Невидимия. Но не си спомня нищо по-подробно.

Невидимия, помисли си Паркър. И таз добра.

Всичко бе станало за секунди.

Лукас най-сетне се беше съгласила с Паркър.

— Добре, добре — бе казала хладно, — ще спра отряда. Но Господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд.

След това нареди на хората от отряда да останат по местата си. През следващите няколко минути отчаяно се опитваха да отгатнат къде може да е отишъл Гробокопача.

Паркър стигна до извода, че сигурно е подхвърлил патроните малко преди четири, следователно целта трябваше да е на не повече от десет минути път от хотела. Убиецът не би рискувал да вземе такси в това натоварено движение, а автобусите във Вашингтон са напълно непредвидими: наложило му се е да върви пеша. Това означаваше не повече от пет преки от хотела.

Паркър и останалите от екипа се надвесиха над картата на Джорджтаун.

Изведнъж Паркър погледна часовника и попита:

— Днес в театрите няма ли матинета?

Лукас го стисна за ръката:

— Да. Гледах обяви в „Пост“ тази сутрин.

Тоби Гелър бе меломан и спомена театър „Мейсън“, който се намираше само на пет минути от хотела.

Паркър грабна „Вашингтон Пост“ и видя, че постановката на „Лешникотрошачката“ е започнала в два и трябва да свърши около четири.

Претъпканият театър бе идеална мишена за Гробокопача. Паркър накара Лукас да се обади на Джери Бейкър и да изпрати отряда там.

— Всички ли?

— Всички.

„Господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд…“

Той обаче не грешеше. Рискът, разбира се, бе голям… И въпреки че много хора бяха спасени, имаше и загинали. А убиецът се беше измъкнал.