Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Колко семейства?

Колко деца като Давел Уилямс?

Деца като Роби и Стефи.

Всички в полутъмната лаборатория мълчаха, сякаш парализирани от неспособността да надникнат зад воала, забулваш истината.

Паркър погледна бележката; стори му се, че тя му се подиграва.

Телефонът на Лукас иззвъня. Тя го допря до ухото си, послуша известно време, после на устните ѝ разцъфтя весела усмивка, каквато Паркър не беше виждал досега на лицето ѝ.

— Хванахме го! — обяви тя.

— Какво?

— Двама от хората на Джери току-що са открили оцветени в черно патрони под едно кресло на хотел „Фор Сийзънс“ в Джорджтаун. Всички свободни агенти и полицаи са насочени натам.

15.50

— Има ли много хора?

— В хотела ли? — отвърна с въпрос Кейдж. — И още как. Според нашия човек фоайето и барът са претъпкани, там ще се състои нещо като официално откриване. Освен това в залите на горния етаж ще има няколко новогодишни тържества. Много фирми завършват рано работния ден. В хотела ще се съберат сигурно около хиляда души.

Паркър опита да си представи какво може да причини автомат в затворено пространство като зала за приеми.

Тоби Гелър бе включил радиостанцията на честотата на ударния отряд. Гласът на Джери Бейкър ехтеше от високоговорителя:

— Новогодишен водач две до всички отряди. Код дванайсет във „Фор Сийзънс“ на Улица М. Код дванайсет. Престъпник в района на хотела, описание неизвестно. Въоръжен с напълно автоматизиран „Узи“ и заглушител. Имате зелена улица. Повтарям, зелена улица.

Това означаваше, че могат да застрелят заподозрения без предупреждение.

След броени минути в хотела щяха да нахлуят десетки полицаи. Щяха ли да го хванат? Дори да не успеят, може би щяха да го изплашат, така че да избяга, без никой да пострада.

Все пак можеше да го хванат. Да го арестуват или ако се съпротивлява, да го застрелят. Тогава ужасът щеше да свърши; Паркър щеше да се върне при децата си.

Какво ли правеха сега? Притеснен ли е Роби?

„О, Роби, как да те накарам да не се тревожиш? Лодкаря отдавна е мъртъв. Но виж, тази нощ вилнее друг Лодкар, дори по-страшен. Така действа злото, синко. Изпълзява от гроба си отново и отново и няма начин да го спрем…“

Гласът от радиостанцията заглъхна.

Чакането е най-трудното нещо. След пенсионирането си Паркър почти го бе забравил. Човек никога не свиква с чакането.

— Първите коли вече пристигат — извика Кейдж, без да спира нито за миг да приема информация по клетъчния си телефон.

Паркър отново се наведе над бележката.

Кмет Кенеди…

Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре.

Думите на Райм прозвучаха в съзнанието му:

„Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.“

„Че от него може да се очаква всичко…“

Спомни си също собствените си думи, когато казваше на Лукас, че психолингвистичният профил от Куонтико е грешен, че престъпникът всъщност е гениален.

Изведнъж вдигна глава и погледна Лукас.

— Какво има? — попита тя, разтревожена от изражението му.

— Грешим — заяви с монотонен глас той. — Всичко сме объркали. Той няма да е във „Фор Сийзънс“.

Останалите в лабораторията прекратиха заниманията си и се втренчиха в него.

— Спрете акцията. Полицията, агентите, където и да са, върнете ги.

— Какво те прихваща?

— Тя лъже!

Кейдж и Лукас се спогледаха.

— „Тя“? — недоумяваше Си Пи Ардъл. Обърна се към Лукас: — Какво иска да каже?

Паркър не му обърна внимание и продължи да крещи:

— Спрете ги!

Кейдж вдигна телефона към ухото си. Лукас протегна ръка да го спре.

— Веднага! — заповяда Паркър. — Ударният отряд трябва да остане по колите. Не можем да ги заврем в хотела.

— Ама, Паркър, той е там — възрази Харди. — Намерили са патрони. Не може да е съвпадение.

— Разбира се, че не е съвпадение. Гробокопача ги е оставил. После е отишъл другаде, при истинската си цел. Някъде извън хотела. — Обърна се към Кейдж: — Спри колите!

— Не — противопостави се Лукас; изящното ѝ лице гореше от гняв.

Паркър обаче продължи, без да отмества поглед от бележката:

— Прекалено е умна, за да остави следата, която ни води към хотела, неволно. Опитала се е да ни подведе със следовите улики по плика. Същото е направила с уж случайно отбелязалите се букви. С това „т-е-л“.

— Ние едва ги разчетохме — възрази Лукас. — Нямаше да го направим, ако не ни беше помогнал.

— Тя знае… — Говореше за бележката като за живо същество и това объркваше останалите. Поправи се: — Престъпникът е знаел с кого си има работа. Спомнете си лингвистичния профил, който направих. — Почука по снимката на мъртвия престъпник. — Той е бил блестящ ум. Стратег. Трябвало е да остави улики. Иначе нямаше да ни подведе. Не, не, спрете ударния отряд. Където и да се намира. И изчакайте да отгатна къде е истинската цел.