Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Оглежда театъра. Гробокопача никога не се усмихва, но шава, че това място много му харесва. Тъмно дърво, цветя, гипсови орнаменти, злато и полилей. Мммм. Я гледай. По-красиво от красивия хотел. Въпреки това не мѝсли, че това е най-доброто място за стреляне. С бетонни стени щеше да е по-добре — куршумите щяха да рикошират много повече и острите парчета олово да причинят по-големи поражения.

Той гледа как хората танцуват на сцената. Слуша музиката на оркестъра. Но всъщност не я чува. Той още си тананика. Не може да изгони мелодията от черепа си:

Гробокопача блъска тялото на жената до тежката кадифена завеса. Топло му е и той разкопчава палтото си, въпреки че човекът, който му казва какво да прави, му е заръчал да не постъпва така. Обаче се чувства по-добре.

Вдига плика с кученцата и поставя пръст на спусъка. Хваща заглушителя с лявата си ръка.

Поглежда тълпата долу. Момичетата в розов сатен, момчетата със сини сака, жените, чиято кожа се вижда над деколтета с формата на буква V, плешиви мъже и мъже с гъсета коса. Някои насочват малки бинокли към хората на сцената. От средата на тавана на театъра виси голям полилей, с милион лампички. На самия таван са изрисувани дебели ангели, които летят сред жълти облаци. Като бебето Нова година…

Залата няма много врати и това е добре. Дори да убие само трийсет-четирийсет души, много други ще бъдат смачкани при вратите. Това е добре.

Това е добре…

Четири часа. Часовникът изпиуква. Той се показва напред, стиска заглушителя през смачкания плик и поглежда едно от кученцата. Едно кученце е с розова панделка, друго — със синя. Не с жълта или с червена, мисли си Гробокопача и поставя пръст на спусъка.

Тогава чува гласа.

Зад него, от коридора, иззад хубавата кадифена завеса.

— За Бога — прошепва някакъв мъж. — Хванахме го! Той е тук.

И мъжът дърпа завесата и в същия момент изважда черния си пистолет.

Гробокопача обаче го е чул навреме и се хвърля встрани, агентът стреля, но не уцелва. Гробокопача почти го прерязва надве с автомата си. Друг агент, зад първия, е ранен. Поглежда Гробокопача в лицето и той си спомня какво трябва да направи. Убива и този агент.

Гробокопача не изпада в паника. Той никога не изпитва страх. У него няма дори частичка страх. Той обаче знае, че едни неща са добри, а други — лоши, а да не направиш, каквото са ти казали, е лошо. Той иска да стреля по тълпата, но не може. На етажа на балкона се втурват още агенти. Агентите носят якета с емблемата на ФБР, бронирани жилетки, някои имат каски, някои имат автомати, които вероятно стрелят също толкова добре, колкото неговият „Узи“.

Дузина агенти, две дузини. Някои завиват иззад ъгъла и се втурват към телата на другарите си. Гробокопача показва края на плика през завесата и натиска спусъка. Разхвърчават се стъкла, огледала се разбиват с трясък, наоколо политат шоколадови и желирани бонбони.

Той трябва… щрак… трябва да стреля по публиката. Това трябва да направи…

Трябва да направи… Трябва…

За момент в съзнанието му настъпва мрак.

Трябва… щрак.

Още агенти, още полицаи. Крещят.

Настъпва голяма суматоха… Скоро в коридора зад ложата ще има десетки агенти. Ще хвърлят ръчна граната по него и ще го зашеметят, а може би ще го застрелят и куршумите няма да хвърчат наоколо — ще попаднат право в сърцето му и то ще спре да бие.

Или ще го върнат в Кънектикът и ще го хвърлят през входа на ада. И той ще остане там завинаги. Никога вече няма да види човека, който му казва какво да прави.

Вижда как хора скачат от балкона върху тълпата отдолу. Не е високо.

Агентите и полицаите крещят.

Навсякъде са.

Гробокопача сваля заглушителя и го насочва към полилея. Натиска спусъка. Чува се рев като от автоматична резачка. Куршумите прерязват веригата и огромната маса стъкло и метал се стоварва долу и премазва много хора. Чува се писък от сто гърла. Всички са изпаднали в паника.

Гробокопача скача от ложата и се стоварва върху раменете на едър мъж на пет метра по-долу. Двамата падат и Гробокопача веднага се изправя. Тълпата го повлича към аварийния изход. Той все още стиска найлоновия плик. Излиза вън, на студа.

Прожекторите и мигащите сигнални светлини на петдесет или шейсет полицейски коли и микробуси го заслепяват. Навън обаче няма много полицаи и агенти. Повечето са в театъра, предполага той.