Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Паркър погледна бележката. Съчинителят ѝ беше мъртъв, но самата бележка му се струваше като живо същество. Струваше му се, че му се присмива.

Мобилният телефон на Кейдж иззвъня. Той поговори няколко минути — ако се съди по лицето му, новините бяха окуражителни.

— Обади се един психолог — обяви той, след като затвори. — Преподава криминална психология в Джорджтаун. Казва, че имал информация за името.

— За „Гробокопача“ ли?

— Да. Тръгнал е насам.

— Добре — обади се Лукас.

— Сега какво ще правим? — попита Кейдж.

Лукас се замисли, после се обърна към Паркър:

— Ти какво смяташ? Не се ограничавай само с мнението си за бележката.

— На ваше място щях да проверя дали ложата в театъра е била празна. Ако се окаже така, значи изнудвачът е резервирал всички места, за да осигури на Гробокопача добра позиция за стрелба. След това бих проверил дали случайно не е използвал кредитна карта.

Лукас кимна на Си Пи. Той веднага се обади на Джери Бейкър, за да му зададе въпроса на Паркър. Послуша известно време, после затвори.

— Добро попадение!

— Но е купил билетите преди две седмици и е платил в брой — предположи Паркър.

— Преди три седмици — поправи го агентът, потърквайки блестящото си теме. — И е платил в брой.

— По дяволите!

Нямаше за какво да се заловят. Паркър загледа записките от разговора с Линкълн Райм.

— Трябват ни карти — заяви. — Не като тази. Подробни. — Потропа по плана на града, който бяха използвали, докато се чудеха накъде е тръгнал Гробокопача след хотела. — Искам избера откъде са дошли следовите улики по писмото. Да стесним радиуса на търсенето до някой квартал на града.

Лукас кимна към Харди:

— Ако успеем, можем да изпратим хората на Джери и част от колегите ти от полицията да претърсват района. Ще размножим снимката му и ще проверим дали някой не го е виждал. — Взе снимката на трупа на изнудвача. — Тоби, искам сто копия.

— Дадено.

Паркър погледна списъка на уликите, които бе открил Райм: гранит, глина, стрити тухли, сяра, пепел… Откъде се бяха взели тези вещества?

На вратата се появи младият служител, който им беше донесъл бележката. Тимъти, спомни си Паркър.

— Агент Лукас?

— Да?

— Имам две новини. Първо, Мос.

Гари Мос. Паркър си спомни записката за децата, които едва не изгорели живи.

— Много се е уплашил. Видял някакъв човек и решил, че е наемен убиец.

Лукас се намръщи:

— Кого е видял? Някой от нашите ли?

— Да. Един от почистващия персонал. Проверяваме го. Мос обаче е станал пълен параноик. Иска да го преместим от града. Мисли, че така ще е по-безопасно.

— Е, не можем да го преместим точно сега. Имаме си по-важна работа.

— Просто реших, че трябва да знаете — оправда се Тимъти. Тя огледа стаята, явно мислеше. Обърна се към Харди: — Детектив, имаш ли нещо против да го бавиш известно време?

— Аз ли?

— Ще го направиш ли?

Харди не изглеждаше особено възхитен от идеята. Паркър си спомни, че навремето най-трудната част от работата му не е бил анализът на документи със съмнителен произход, а да се разправя със своенравни подчинени.

— Ами добре — отвърна полицаят.

— Благодаря — усмихна се Лукас. После се обърна към Тимъти: — Каза, че новините били две.

— От охраната ми съобщиха, че долу чакал някакъв човек. Външен.

— И?

— Твърди, че знае нещо за убиеца от метрото.

Винаги при големи разследвания, спомни си Паркър, се появяват откачени, които или „признават“, че са извършили престъплението, или предлагат да помогнат. В щабквартирата на ФБР има „приемни“ точно за такива хора.

— За какъв се представя? — попита Лукас.

— Твърди, че е журналист. Пишел за неразкрити убийства. Проверили са книжката и социалната му осигуровка. Няма професионално свидетелство. Не е минал втория етап на проверката.

— Какво казва за Гробокопача?

— Твърди, че този човек го е правил и друг път, в други градове.

— В други градове ли? — наостри уши Си Пи Ардъл.

— Така твърди.

Лукас погледна Паркър.

— Мисля, че е най-добре да поговорим с него — заяви той.