Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Харди вдигна отчаяно ръце:

— Да чакаме ли?

— Четири без пет е! — прошепна Си Пи.

Кейдж вдигна рамене. Погледна Лукас.

— Трябва — настоя Паркър.

Лукас вдигна студените си като камък очи към часовника. Минутната стрелка се бе преместила още малко.

Хотелът беше по-хубав от това място.

Гробокопача се оглежда; нещо в театъра не му харесва.

Пликът с кученцата изглеждаше… изглеждаше съвсем в реда на нещата, когато беше в хотела.

А тук изглежда не на място.

Това е… това е… щрак… театър „Мейсън“, източно от Джорджтаун. Гробокопача стои във фоайето и гледа дърворезбите. Вижда цветя, които не са нито жълти, нито червени, а дървени, тъмнокафяви като засъхнала кръв. Я, какво е това? Змии. Змии, издълбани в дървото. И жени с големи гърди като на Памела.

Мммм.

Няма само животни.

Няма кученца. Не, не.

Никой не го спря, когато влизаше в театъра. Представлението почти свършваше. В повечето театри човек спокойно може да влезе към края на представлението, така му беше обяснил човекът, който му казва какво да прави, никой няма да те забележи. Мислят си, че идваш да вземеш някого.

Никой от разпоредителите не му обръща внимание. Говорят си за спорт, за ресторанти, за новогодишни тържества.

За такива неща.

Вече е почти четири.

Гробокопача не е ходил на концерт или на театър от години. С Памела ходеха… щрак… ходеха да слушат музика. Не да гледат представления. Нито балет. Това пък какво беше? А, когато хората танцуват. Да слушаш музика… Хора със смешни шапки като каубои. Свирят на китара и пеят. Гробокопача си спомня една песен. Започва да си я тананика:

Днес обаче никой не пее. Това представление е балет. Матине.

Гробокопача гледа към стената — един плакат. Страшна картинка, която не му харесва. По-страшна от картината с входа на ада. Това е рисунка на войник с издадена челюст и висока синя шапка. Зловещо. Не… щрак… не, не, никак не ми харесва.

Той прекосява фоайето; мисли си, че Памела би предпочела да гледа хора с каубойски шапки, а не такива зъбати войници. Тя би облякла рокля, ярка като цвете, и би отишла да гледа как хората с каубойски шапки пеят. Приятелят на Гробокопача, Уилям, също от време на време слагаше такава шапка. Ходеха заедно. Струва му се, че са се забавлявали, но не е сигурен.

Гробокопача отива към бюфета и намира служебния вход. Влиза и тръгва нагоре по стълбището, където мирише на разлята сода. Покрай кашони с пластмасови чаши и салфетки, с желирани бонбони и шоколадови бонбони.

На горния етаж, пред вратата с надпис „Балкон“, Гробокопача излиза в коридора и тръгва бавно по мекия килим.

— Влез в ложа петдесет и осем — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Резервирал съм всички места, така че вътре ще е празно. Намира се на нивото на балкона. На дясната страна на подковата.

— Подкова ли? — попита Гробокопача. Какво иска да каже с това „подкова“?

— Балконът е извит под формата на конска подкова. Ти ще отидеш в ложата.

— Ще отида… щрак… ще отида в ложата. Какво е ложа?

— Закрита е със завеси. Това е малка стаичка срещу сцената.

— А?

Сега, почти в четири часа, Гробокопача върви бавно към ложата и никой не го забелязва.

Едно семейство минава покрай бюфета; бащата поглежда часовника си. Рано си тръгват. Майката помага на дъщеря си да си облече палтото в движение; и двете изглеждат разстроени. В косата на момичето има цвете, но не е нито жълто, нито червено, а бяло. Другото дете, малко момченце, поглежда бюфета и спира. Гробокопача си спомня момченцето в хубавия хотел.

— Не, затворено е — казва бащата. — Хайде. Ще си изпуснем вечерята.

Момченцето изглежда, сякаш всеки момент ще заплаче; баща му го повежда, без да му купи нито желирани, нито шоколадови бонбони.

Гробокопача е сам в коридора. Струва му се, че му е жал за момченцето, но не е сигурен. Отива в единия край на подковата. Една млада жена с бяла блуза върви към него. Държи фенерче.

— Здравейте. Изгубили ли сте се?

Поглежда лицето му.

Гробокопача допира единия край на плика с кученцата в гърдите ѝ.

— Какво… — понечва да попита тя.

Пат, пат…

Застрелва я с два куршума и тя се свлича на килима. Той я хваща за косата и я издърпва в празната ложа.

Спира от другата страна зад завесата.

Уха, това е… щрак… това е хубаво. Мммм.