Джефри Дивър - Сълзата на дявола

15.30

Този хотел е красив, този хотел е хубав.

Гробокопача влиза, с кученцата върху плика си, и никой не го забелязва.

Отива на бара и си купува искряща газирана вода от бармана. Пръските от мехурчетата гъделичкат носа му. Смешно… Той изпива водата и оставя пари за бакшиш, както му е заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Тълпата във фоайето заплашва да го смаже. Ще има някакво празненство. Официален прием. Има много украса. Още от тези дебели бебета с новогодишни панделки. Уха, не са ли… не са ли… не са ли сладки?

Сбръчканата Баба Стара Година също е тук, прилича на Смъртта.

Двамата с Памела… щрак… ходеха на такива места.

Гробокопача купува последния брой на „Ю Ес Ей тудей“. Сяда във фоайето и започва да чете. Оставя плика с кученцата до себе си.

Поглежда часовника си.

Чете статиите.

„Ю Ес Ей тудей“ е хубав вестник. От него се научават много интересни неща. Гробокопача гледа времето из цялата страна. Гледа яркооцветените области на високо атмосферно налягане. Чете спортните новини. Струва му се, че преди много време и той се е занимавал с някакъв спорт. Не, това беше приятелят му, Уилям. Приятелят му обичаше да спортува. Някои други приятели също. Също и Памела. Във вестника има много снимки на хубави баскетболисти. Изглеждат много едри и силни и когато хвърлят топките, се въртят във въздуха като вихри. Гробокопача решава, че сигурно никога не е спортувал. Не разбира какво Памела или Уилям, или който и да е друг може да харесват в спорта. По-интересно е да ядеш супа и да гледаш как други спортуват.

Едно момченце минава покрай него и спира.

Поглежда плика. Гробокопача затиска отвора на плика, та момченцето да не види автомата, който съвсем скоро ще убие петдесет-шейсет души.

Момченцето е може би на девет години. Тъмната му коса е сресана грижливо. Носи костюм, който не му е много по мярка. Ръкавите са прекалено дълги. А ярката новогодишна червена вратовръзка стърчи странно над яката му.

То гледа плика.

Кученцата.

Гробокопача отмества поглед.

— Ако някой види лицето ти, убий го. Никога не го забравяй.

Няма да забравя.

Той обаче не може да се сдържи да не погледне момченцето. Момченцето се усмихва. Гробокопача не се усмихва. (Познава кога човек се усмихва, но не знае какво точно е усмивка.)

Момченцето с кафявите очи и усмихнатото лице много харесва плика и кученцата. И панделките им. Които са същите като панделките на новогодишните бебета. Върху плика са нарисувани златни и зелени панделки. Гробокопача също поглежда плика.

— Хайде, слънчице — извиква една жена.

Стои до една саксия с поинсетии, толкова червени, колкото розата, която Памела носеше на роклята си миналата година на Коледа.

Момченцето отново поглежда лицето на Гробокопача.

Гробокопача знае, че трябва да се извърне, но продължава да го гледа. После момченцето тръгва между хората и масите, покрити с малки чинийки с храна. Много бисквити и сирене, и скариди, и моркови.

Няма супа, отбелязва Гробокопача.

Момченцето отива при едно момиченце, вероятно сестра му. Тя е около тринайсетгодишна.

Гробокопача поглежда часовника си. До четири остават двайсет минути. Той изважда мобилния телефон от джоба си и внимателно набира номера на гласовата си поща. Заслушва се. „Нямате нови съобщения.“ Той изключва телефона.

Вдига плика в скута си и оглежда тълпата. Момченцето носи синьо сако, а сестричката му — розова рокля и шал.

Гробокопача стиска плика с кученцата.

Още осемнайсет минути.

Момченцето стои до масата с храната. Момиченцето говори с някаква възрастна жена.

В хотела влизат още хора. Минават покрай Гробокопача, покрай плика му и покрай вестника, който показва какво ще е времето из цялата страна.

Никой обаче не го забелязва.

Телефонът в лабораторията зазвъня.

Както винаги, когато някой телефон зазвъни и хухалите не са наблизо, Паркър изпита панически страх, че нещо е станало с децата. Разбира се, г-жа Кавано щеше да се обади на мобилния му телефон, не във Федералното бюро за разследване.

На дисплея бе изписан номер от Ню Йорк. Паркър се хвърли към слушалката:

— Линкълн, Паркър е. Имаме петнайсет минути. Някакви следи?

Криминологът звучеше разтревожен:

— О, не са много, Паркър. Говорителствай ми… Вие, лингвистите, май не обичате много, когато се вербализират съществителни, а?

Паркър включи високоговорителя на телефона.