Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Сега наблюдаваше как Харди си води бележки в другия край на залата и си мислеше: „Той ще се справи, ще се справи.“

Маргарет Лукас бе сигурна в това.

Тя, подмененото бебе-елф, знаеше най-добре…

— Лукас — прекъсна мислите ѝ нетърпелив мъжки глас.

Тя погледна по посока на гласа и си даде сметка, че Паркър Кинкейд ѝ говори нещо:

— Свършихме с лингвистичния анализ. Сега искам да направя физически. Освен ако нямаш друга идея.

— Ти командваш, Паркър.

Тя се приближи и седна до него.

Отначало той огледа хартията, на която бе написана бележката.

Листът беше с размери 15 на 22.5 см, като за водене на ежедневни записки. В хода на историята стандартните размери на листовете са се променяли, но в Америка от около двеста години се използваха 21.25 на 27.5 см. Петнайсет на 22.5 бе вторият по разпространение стандарт. Прекалено обичайно. Размерът сам по себе си не говореше нищо на Паркър.

Колкото до материала, писмото бе на груба, евтина хартия, произведена чрез механично пресоване, не по химически методи, по които се изработват по-фини и качествени хартии.

— Хартията няма да ни помогне с нищо — обяви накрая той. — Най-обикновена е. Нерециклирана, с голямо киселинно съдържание, от груба суровина с минимална добавка на избелващи вещества и с ниска луминесценция. Разпространява се масово в големи опаковки. Няма воден знак или друго, по което да се определи производителят или дистрибуторът на едро, камо ли магазинът, от който е закупена. — Въздъхна. — Да погледнем сега мастилото.

Постави внимателно бележката под един микроскоп. Огледа я първо на десет-, после на петдесеткратно увеличение. По следите от средството за писане върху листа и честите неравномерности в цвета личеше, че престъпникът е използвал много евтина химикалка.

— Вероятно от „Американ Райтинг Инстрюмънтс“. По трийсет и девет цента бройката.

Замълча и погледна колегите си. Никой не проявяваше признаци на разбиране.

— И? — попита Лукас.

— Това е лошо за нас — обясни отегчено той. — Невъзможно е да се проследи до източника. Продават ги просто във всяка будка из цяла Америка. Също като хартията. Пък и АРИ не използва химически етикети.

— Химически етикети ли? — не разбра Харди.

Паркър обясни, че някои производители включват специални химически вещества в мастилата си, като отличителен белег за продуктите си и за по-лесно определяне мястото и датата на производство. „Американ Райтинг Инстрюмънтс“ обаче не го практикуваха.

Паркър понечи да свали бележката от микроскопа, но спря. Забеляза нещо интересно. В единия край хартията бе избеляла. Не изглеждаше да е производствен дефект. В производството на хартия избелващи вещества се използват от петдесетина години и неравномерностите в цвета не са нещо обичайно, дори за такъв евтин продукт.

— Би ли ми подал апарата „Полилайт“? — обърна се Кинкейд към Си Пи Ардъл.

— Кое?

— Ей онова.

Едрият мъж взе един от апаратите — алтернативни източници на светлина. При облъчване с него много вещества, невидими за човешкото око, започват да излъчват луминесцентна светлина.

Паркър си сложи предпазни очила и включи уреда, който засвети с жълто-зелена светлина.

— Да не ме облъчи с нещо? — попита не особено шеговито едрият агент.

Паркър освети плика с апарата. Да, дясната третина бе по-светла от останалата част. Огледа и бележката — в дясната половина на листа имаше петно с Г-образна форма. Това бе нещо интересно. Той отново го огледа.

— Виждате ли как е избеляло ъгълчето? Предполагам, че единият край на листа, а също и на плика, са стояли известно време на слънце.

— Къде, у дома му или в магазина? — попита Харди.

— И едното, и другото е възможно. Като съдя по степента на похабяване на хартията обаче, смятам, че листът е бил изваден от голямата опаковка съвсем наскоро. Затова предполагам, че е било в магазина.

— Значи трябва да е с южно изложение — вметна Лукас.

„Да — помисли Паркър. — Добро хрумване. Не се бях сетил.“

— Защо? — недоумяваше Харди.

— Защото е зима — изтъкна Паркър. — Слънцето не е достатъчно силно, за да избели хартията, ако я огрява от друга посока.

Паркър отново закрачи из стаята. Беше му навик. След смъртта на Томас Джеферсън голямата му дъщеря, Марта, написала в мемоарите си, че баща ѝ крачел „почти непрекъснато ден и нощ и лягал съвсем рядко, когато вече не можел да се държи на крака“. Когато Паркър работеше върху някой документ или решаваше някоя особено трудна задача, хухалите често се шегуваха, че „пак обикаля в кръг“.