Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Галоус Роуд ли имаш предвид? — попита Си Пи. — Какво му е умното?

— Ами… — Паркър погледна единия, после другия агент.

— Хеликоптерите.

— Какви хеликоптери? — учуди се Харди.

Паркър се намръщи:

— Не сте ли проверили фирмите за хеликоптери под наем?

— Не — призна Лукас. — Защо?

Паркър си спомни едно правило от времето, когато работеше в Бюрото. Никога не приемай нищо за даденост.

— Полето, където искаше да оставите парите, се намира до някаква болница, нали?

Гелър кимна:

— Болница „Феърфакс“.

— По дяволите! — възкликна Лукас. — Там има площадка за вертолети.

— Е, и? — не разбра Харди.

Лукас поклати гневно глава:

— Изнудвачът е избрал място, където прелитащите хеликоптери няма да правят впечатление на ударния отряд.

Имал е намерение сам да наеме вертолет и по всяка вероятност да прелети над гората към някоя спряла наблизо кола.

— Не се бях замислил за това — призна мрачно Харди.

— На никого не му хрумна тази възможност — успокои го Си Пи.

— Имам един приятел във федералното авиационно управление. Ще го помоля да провери — добави Кейдж.

Паркър погледна часовника си.

— Някакви новини от пресконференцията на Кенеди?

Лукас вдигна телефона и набра. Поговори известно време и затвори. Обърна се към останалите:

— Шест обаждания. Всичките лъжливи. Никой не е знаел за оцветените куршуми. Засекли са телефоните и адресите им. По-късно ще ги арестуваме за възпрепятстване на разследването.

Харди се обърна към Паркър:

— Значи мислиш, че изнудвачът не е оттук, така ли?

— Да. Ако подозираше, че ще сравним бележката с документите в Окръжния архив, щеше да промени почерка си или да използва изрязани букви. Не го е направил, значи не е нито от федералния окръг, нито от Вирджиния, нито от Мериленд.

Вратата се отвори. Беше Тимъти, служителят, който бе донесъл бележката.

— Агент Лукас? Нося ви доклада на съдебния лекар.

„Крайно време беше“ — помисли си Паркър.

Лукас взе доклада и зачете.

— Паркър, каза, че бил социопат. Откъде съдиш за това? — попита Кейдж.

— Защото — отвърна разсеяно Паркър, без да сваля очи от Лукас — кой ще направи такова нещо освен социопат?

Лукас свърши с четенето и подаде доклада на Харди.

— Да го прочета ли? — попита той.

— Давай.

Паркър забеляза, че младият мъж вече не е толкова унил. Може би се е почувствал част от екипа…

Детективът се изкашля и зачете на глас:

— „Бял мъж, около четирийсетгодишен. Метър и осемдесет и пет. Седемдесет и осем килограма. Без особени белези. Никакви украшения освен часовник «Касио», нагласен да звъни многократно…“ — Вдигна глава: — Я чуйте това: в четири, осем и дванайсет часа. — Зачете отново доклада: — „Лични вещи: Силно износени дънки с неустановена марка. Полиестерен шлифер. Работна риза «Дж. С. Пени», също избеляла. Бельо «Джокей». Памучни чорапи и маратонки «Уол-Март». Сто и дванайсет долара в брой и малко монети.“

Паркър погледна писмото на екрана пред тях, сякаш докладът, който четеше Харди, описваше не престъпника, а самата бележка.

— „Малко следови улики. Прах от тухли в косата, глина под ноктите. Стомашно съдържание: кафе, мляко, хляб и телешко, вероятно евтина пържола, консумирани в рамките на последните осем часа.“ Това е — завърши Харди. После погледна друга записка по случая, прикачена към доклада, и добави: — Никакви следи от камиона, който го е блъснал. — Обърна се към Паркър: — Странно, престъпникът е на долния етаж, а не може да ни каже нищо.

Паркър погледна другия брой на Бюлетина за особено тежки престъпления, онзи, в който пишеше за бомбата в дома на Гари Мос. Лаконичното описание на обстоятелствата, при които двете момичета едва не са се простили с живота, го бе изкарало от равновесие. Като видя за пръв път бюлетина, замалко не се беше отказал.

Изгаси шрайбпроектора и върна бележката върху работната маса.

Кейдж погледна часовника си.

— И така, имаме четирийсет и пет минути. По-добре да вървим — заяви, обличайки палтото си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лукас.

Старшият агент ѝ подаде шлифера, а на Паркър — коженото му яке. Той го пое, без да се замисля.

Кейдж кимна към вратата:

— Да тръгваме. Да помогнем на Джери Бейкър и хората му в проверката на хотелите.

Паркър поклати глава:

— Не. Трябва да продължим тук. — Погледна Харди: — Прав си, Лен. Престъпникът няма да ни каже нищо, но бележката му все още може. Много неща.

— Имат нужда от хора — настоя Кейдж.