Джефри Дивър - Сълзата на дявола

За момент в стаята настана тишина.

Паркър стоеше с наведена глава срещу Лукас, от другата страна на яркоосветената работна маса. Бялата бележка блестеше помежду им. Той бавно вдигна глава:

— Не вярвам да го открием навреме. Поне не за четирийсет и пет минути. Мисля, че ще бъдем най-пълноценни, ако останем тук и продължим да изследваме бележката.

— Нима ще ги отпишеш? — изуми се Си Пи. — Всички тези хора?

Паркър се замисли. После отговори тихо:

— Май точно това имах предвид. Да.

Кейдж се обърна към Лукас:

— Ти какво мислиш?

Тя погледна Паркър. Очите им се срещнаха.

— Съгласна съм с Паркър — отвърна тя. — Оставаме тук. Ще продължим с бележката.

15.15

С периферното си зрение Лукас наблюдаваше Лен Харди. Той постоя неподвижно известно време, после приглади косата си, взе шлифера си и се приближи към нея.

„Всичко е тип-топ…“

— Нека поне аз да отида — помоли я той. — Да помогна с проверката на хотелите.

Тя погледна честното му младо лице. Шлифера в голямата му ръка с безупречно изрязани и изпилени нокти. Този човек, помисли си тя, отделяше изключително внимание на дребните подробности.

— Не може. Съжалявам.

— Агент Кейдж е прав. Имат нужда от хора.

Лукас погледна Паркър Кинкейд, но той отново се беше вглъбил в писмото, внимателно го измъкваше от финия найлонов калъф.

Лукас махна към един отдалечен ъгъл на лабораторията.

— Ела за малко, Лен.

Само Кейдж забеляза жеста ѝ, но не се намеси. По време на дългата си служба в Бюрото старшият агент бе провел достатъчно разговори с подчинените си, за да знае, че тази работа е толкова деликатна, колкото да разпитваш заподозрян. Дори по-деликатна, защото с тези хора ще продължаваш да работиш. И може да се наложи да им повериш живота си. Кейдж се радваше, че Лукас подхожда толкова тактично към Харди.

— Кажи, Лен. Какво те мъчи?

— Искам да направя нещо. Знам, че тук съм безгласна буква. Нали съм обикновен полицай. От Статистическия… Но искам да помогна.

— Ти си тук само като офицер за свръзка. Само за тази дейност си упълномощен. Това е акция на ФБР. Не е съвместно разследване.

Той се усмихна кисело:

— Свръзка ли? Тук съм като стенографка ! Много добре го знаеш!

Разбира се, че го знаеше. Това обаче нямаше да спре Лукас да му даде по-важна задача в разследването, стига само да сметне, че ще бъде полезен. Тя не се придържаше сляпо към правилниците и ако Харди беше способен снайперист, щеше да го изрита моментално при ударния отряд на Джери Бейкър, без да ѝ мигне окото. След кратко замисляне тя продължи:

— Добре, отговори ми на един въпрос.

— Казвай.

— Защо си тук?

Той се намръщи:

— Защо ли?

— Дойде доброволно, нали?

— Да.

— Заради жена ти, нали?

— Ема ли?

Той се престори на изненадан, но не успя да я заблуди. Сведе очи към пода.

— Разбирам, Лен. Няма нужда да се самонаказваш. Седни си на задника, участвай в обсъжданията ни и не си търси белята. После, когато заловим този мръсник, си вземи нещата и се прибирай вкъщи.

— Само че… много е трудно — отвърна той, стараейки се да избегне погледа ѝ.

— Кое, да стоиш вкъщи ли?

Той кимна.

— Знам — отвърна искрено тя.

Той стисна шлифера като дете — спасителен пояс. Всъщност, ако като офицер за свръзка се беше появил друг доброволец, Лукас веднага щеше да го изрита обратно в полицейското управление. Нямаше нерви за междуведомствени интриги и боричкания, нито време да глези чиновниците на този корумпиран, разпадащ се град. Знаеше обаче тайната на Харди — жена му бе в кома, след като джипът ѝ се подхлъзнал в една буря някъде около Мидълбърг, Вирджиния, и се блъснал в крайпътно дърво.

Харди бе ходил на няколко пъти в регионалното управление на ФБР за някакви статистически данни по престъпността в централната част на града и там се беше запознал с Бети, секретарката на Лукас. Отначало Лукас си помисли, че младият мъж просто флиртува с хубавото момиче, но един път го чу да говори много развълнувано за жена си и травмата ѝ.

Явно той нямаше много приятели, също като самата Лукас. Тя го опозна по-добре и научи повече за Ема. На няколко пъти бяха пили заедно кафе в Полис Мемориал Парк, разположен до регионалното управление. Той постепенно ѝ разкри част от болката си, но също като Лукас пазеше повечето си чувства дълбоко в себе си.

Затова, понеже знаеше за трагедията му и колко тежко ще му бъде да седи сам вкъщи в празничната вечер, тя го прие с отворени обятия в екипа. Маргарет Лукас обаче не би поставила под заплаха успеха на което и да било разследване заради нечие психично здраве.