Джефри Дивър - Сълзата на дявола

„Всичко е тип-топ…“

— Не мога да стоя на едно място — настоя той. — Искам да участвам в залавянето му.

Не, помисли си Лукас. Иска да отмъсти на Господ или на Съдбата, или на природната сила, разбила на пух и прах живота му и живота на Ема.

— Лен, не мога да включа в акция човек, който е…

Тя затърси подходящата дума. „Разсеян“. Или „разстроен“. Може би по-скоро искаше да каже „склонен към самоубийство“.

Харди кимна. Беше ядосан. Устните му трепереха. Остави обаче шлифера и седна на едно бюро.

Горкият, помисли си тя. Сигурна бе обаче, че благодарение на интелекта и перфекционизма си той ще се справи. Щеше да преживее този мъчителен период. О, щеше да се промени, разбира се. Както желязото става на стомана върху нажежените до бяло въглени.

Да се промени…

Както самата Лукас се беше променила.

Ако се съди по кръщелното свидетелство на Жаклин-Маргарет Лукас, рождената ѝ дата бе последният ден на ноември 1963 г. Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че е на малко повече от пет години, че е родена в деня, в който завърши Академията на ФБР.

Спомняше си една детска книжка, която бе чела преди много време: „Детето-елф от Уикам“. Усмихнатото същество на корицата изобщо не намекваше за страховития сюжет на приказката. Разказваше се за един елф, който се промъквал в домовете на хората в полунощ и подменял бебетата — човешките с елфи. Двама родители разбради, че дъщеричката им е сменена, и тръгнали да я търсят.

Лукас помнеше как чете книжката свита на дивана в уютната си стая в Стафорд, близо до Куонтико, след като ходенето ѝ на пазар в „Сейфуей“ се беше отложило заради неочаквана буря. Дочете я насила — да, родителите открили момиченцето и отново го сменили за елфчето. Приказката завършваше щастливо, но въпреки това ѝ се стори прекалено жестока и тя изхвърли книжката.

Сети се за нея едва след като завърши академията и я назначиха във вашингтонското регионално управление на Бюрото. Една сутрин, когато отиваше на работа с големия си „Колт Питон“ на кръста и полицейски доклад под мишница, тя си даде сметка: „Такава съм аз — едно подменено дете“. Навремето Джаки Лукас работеше на половин работен ден като библиотекар в архива на Бюрото в Куонтико, бе шивач любител и в почивните дни кроеше дрехи за приятелите си и семействата им. Шиеше гоблени, бродираше, колекционираше (и пиеше) вина, участваше и побеждаваше в местните маратони. Тази жена обаче отдавна я нямаше. Беше заменена със специален агент Маргарет Лукас, водещ криминалист, специалист по експлозиви и по работа с тайни информатори и охраняването им.

— Агент във ФБР ли? — бе попитал объркано баща ѝ при едно посещение при родителите ѝ в Пасифик Хайтс край Сан Франциско. Беше отишла само да им съобщи новината. — Специален агент ли искаш да ставаш? Нали не като ония, които се разхождат с пистолети? Имаш предвид, че ще работиш на бюро или нещо подобно, нали?

— С пистолет. Но съм сигурна, че ще ми дадат и бюро.

— Не те разбирам — призна едрият мъж, пенсиониран банков чиновник. — Толкова добре се учеше.

Тя се изсмя на тази привидна безсмислица, но много добре го разбираше. Бе завършила с отличие и гимназията „Сейнт Томас“ в Ръшън Хил, и Станфорд. Слабичкото момиче, което твърде рядко излизаше с момчета и твърде често вдигаше ръка в клас, имаше отредено място или във висшите научни среди, или на Уолстрийт. Не, не, той нямаше нищо против Джаки да размахва оръжие и да гони престъпници. Просто се беше надявал да използва ума си.

— Ама това е ФБР, татко. Това са интелигентните ченгета.

— Да, предполагам. Но… наистина ли искаш да се занимаваш с това?

Не, тя трябваше да го направи. Има огромна разлика между „искам“ и „трябва“. Съмняваше се обаче, че той ще я разбере. Затова отговори само:

— Да.

— Е, нямам нищо против тогава — примири се той. После се обърна към жена си: — Нашето момиче станало лудетина. Знаеш ли какво е „лудетина“? Лу-де-ти-на.

— Знам, разбира се — провикна се майка ѝ от кухнята. — Нали решавам кръстословици. Ще внимаваш все пак, нали, Джаки? Обещан ми да внимаваш.

Сякаш се канеше да пресече натоварено кръстовище.

— Обещавам, мамо.

— Добре, направила съм пиле с винен сос за вечеря. Това ти е любимо ядене, нали?

Джаки прегърна баща си и майка си и след два дни полетя обратно за Вашингтон, за да смени името си на Маргарет.

След като завърши академията, я назначиха в регионалното управление. Наложи се да опознае живота във федералния окръг, да работи с Кейдж, който ѝ беше като втори баща, и сигурно се справяше добре, защото предната година я повишиха в заместник-главен агент, а сега, докато шефът ѝ снимаше маймуни в амазонската джунгла, тя оглавяваше най-голямото разследване, водено през последните няколко години във Вашингтон.