Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Знаеш ли, че благодарение на теб осъдихме един престъпник? — продължи Райм.

— Не.

— Имахме свидетел на убийството. Не видял извършителя, защото се криел, но чул убиеца да казва нещо на жертвата, преди да я застреля. Казал: „Да бях на твое място, мръсник такъв, щях да си кажа молитвата.“ И после… това е най-интересното, Паркър, слушаш ли?

— С най-голям интерес.

Когато Линкълн Райм говори, останалите могат само да слушат.

— После, по време на разпит в полицията, казал на един детектив: „И да призная, няма да е пред вас.“ Знаеш ли как го пипнахме?

— Как, Линкълн?

Райм се засмя радостно като дете:

— Заради „да“-то! „ Да бях на твое място.“ Не „ Ако бях на твое място“. „И да призная…“ Статистически само седем процента от хората използват условна конструкция с „да“-изречение. Знаеше ли го?

— Всъщност да. Това достатъчно ли беше, за да го осъдите?

— Не. Но беше достатъчно да му изтръгнем самопризнания срещу споразумение за по-лека присъда. Дай сега да позная. Имате престъпник, който застрелва хора из метрото, и единствената ви улика е… какво? Заплашително писмо? Искане за откуп?

— Откъде се сети? — възкликна Лукас.

— Едно птиченце ми каза! — изсмя се Райм. — А за да отговоря на въпроса: Много е ясно, че има бележка, защото това е единствената логична причина Паркър Кинкейд да се обажда на мен … На кой… извинявай, Паркър… на кого отговорих току-що?

— На специален агент Маргарет Лукас — отвърна тя.

— Тя е ЗГА на регионалното управление на ФБР и оглавява разследването.

— А, Бюрото, както винаги. Фред Делрей тъкмо си тръгна. Беше ми на гости. Познавате ли Фред? От Манхатънското управление.

— Познавам го — отвърна Лукас. — Той работеше с неколцина от агентите ни под прикритие миналата година. По разследването на един канал за незаконна търговия с оръжие.

— Значи престъпник, бележка — продължи Райм. — Хайде само един от вас да говори.

— Прав сте — започна Лукас. — Става дума за изнудване. Искахме да платим, но главният престъпник загина. Сега сме почти сигурни, че партньорът му, онзи с автомата, ще продължи да убива.

— О, много заплетена история. Голям проблем. Огледахте ли трупа?

— Нищо не открихме. Никакви документи, никакви улики.

— Значи ми предлагате като позакъснял коледен подарък да участвам в случая, така ли?

— Направих хроматография на частички от плика и листа…

— Добре си се сетил, Паркър. Изгори доказателствата. Ще са нужни за процеса, но ти трябва да ги изгориш.

— Искам да ти изпратя данните. И някои снимки от следовите улики. Мога ли да ти ги пусна по електронната поща?

— Да, да, разбира се. Какво е увеличението?

— Десет, двайсет и петдесет.

— Добре, кога изтича срокът?

— На всеки четири часа, от четири до полунощ.

— Четири следобед? Днес?

— Точно така.

— Боже Господи.

— Знаем къде ще е ударът в четири часа — продължи Лукас. — Мислим, че ще е в някой хотел. Но не знаем нищо по-точно.

— Четири, осем и дванайсет. Имате си убиец с вкус към драматичното.

— Това да го включим ли към психологическия профил? — попита Харди.

Отново започна да пише. Паркър се замисли, че този млад човек вероятно ще прекара цялата празнична нощ в писане на доклади за началника си, за кмета и за градския съвет — доклади, на които вероятно с месеци никой няма да обърне внимание. Дори може би ще останат завинаги непрочетени.

— Кой си ти? — излая Райм.

— Лен Харди, сър. Окръжна полиция.

— Правил ли си психологически профили досега?

— Всъщност работя към Статистическия отдел. Но съм учил психологическо профилиране в Академията и съм карал курсове по психология в Американския университет.

— Слушай. Аз нямам доверие на психологическите профили. Вярвам само на уликите . Психологията е като лигава риба, която лесно се изплъзва от ръцете. Виж мен. Аз съм като музей на невротичните състояния. Нали, Амелия?… Приятелката ми не отговаря, но е съгласна с мен. Добре. Да действаме бързо . Дайте подаръците. Ще ви изпратя мнението си колкото мога по-скоро.

Паркър записа имейла на Райм и го даде на Гелър. След секунди агентът вече изпращаше снимките и резултатите от хроматографията.

— Това ли е най-добрият криминолог в страната? — попита скептично Кейдж.

Паркър не отговори. Гледаше часовника. Някъде във федералния окръг Колумбия на хората, които Маргарет Лукас бе решила да жертва, им оставаха трийсет минути живот.