Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Някой да вземе химикалка — извика Райм. — Ще ви кажа до какво стигнах. Готови ли сте? Готови ли сте?

— Готови сме, Линкълн.

— Най-обилното вещество, полепнало по хартията, е гранитен прах.

— Гранит — повтори като ехо Кейдж.

— По гранита има следи от дялане, рязане и полиране. — От какво са според теб? — попита Паркър.

— Не знам. Откъде да знам? Познавам Ню Йорк, не Вашингтон.

— А ако бяхме в Ню Йорк? — подкани го Лукас.

Райм заговори бързо:

— Нов строеж, ремонт или разрушаване на стара сграда, производители на оборудване за бани, кухни и килери, работилници за надгробни плочи, ателиета на скулптори, фирми за външна украса… Възможностите са неизброими. Трябва ви някой, който да познава района. Разбрахте ли? Ти няма да свършиш работа, нали, Паркър?

— Не, аз…

— … разбираш от документи. Също от престъпници. Но не и от география.

— Така е.

Паркър погледна Лукас. Тя наблюдаваше часовника. Обърна безизразното си лице към него. Кейдж имаше навик да вдига рамене; Лукас си придаваше каменно изражение в напрегнатите ситуации.

— Има също следи от червена глина и прах от стари тухли — продължи Райм. — Също и сяра. И много въглерод: пепел и сажди от печено месо или от изгаряне на отпадъци, съдържащи месо. Продължавам с плика. Тук има почти същите вещества като по писмото, но и нещо ново: значителни количества солена вода, керосин, нефтопродукти, суров нефт, масло…

— Масло ли? — изненада се Лукас.

— Добре ме чухте. Не знам марката. Има и органична материя, произхождаща от някакви мекотели, така че уликите сочат към Балтимор.

— Балтимор ли? — удиви се Харди.

— Откъде разбрахте? — попита с недоумение Лукас.

— Морската вода, нефтопродуктите и суровия нефт идват от някое пристанище. Откъде другаде? Е, най-близкото пристанище до Вашингтон, през което преминават големи количества суров нефт, е Балтимор. А Том ми каза (този човек наистина разбира от кухня!), че там е пълно с ресторанти за морска храна. „Берта“. Не спира да ми хвали „Мидите на Берта“.

— Балтимор — промърмори Лукас. — Значи е написал бележката вкъщи, а предния ден е вечерял миди. Дошъл е във Вашингтон, за да пусне писмото пред кметството. После…

— Не, не, не.

— Какво не?

— Уликите са лъжливи — обади се Паркър. — Това е сценарий, нали, Линкълн?

— Също като пиеса на Бродуей — потвърди Райм, доволен от досетливостта на Паркър.

— Как разбрахте? — поинтересува се Кейдж.

— Имам един познат детектив, Роланд Бел. В Нюйоркското управление. Роден е в Северна Каролина. Той използва следния израз: „Прекалено бързо и прекалено лесно.“ Е, всички тези следови улики… Прекалено изобилни са. Извършителят си е натопил ръцете в някоя помия и е опипал хубаво плика. За да ни заблуди.

— А уликите по писмото? — попита Харди.

— О, не, те са истински. Количеството им между нишките съответства на нормално очакваното. Не, не, от уликите по писмото можем да разберем къде живее. Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.

— Че от него може да се очаква всичко — предположи Паркър.

— Точно така — потвърди криминологът.

Паркър обобщи:

— Значи, където живее, има гранит, глина, тухли, сяра, сажди и пепел от печено или изгорено месо.

— Всичката тази прах — замисли се Кейдж — може да е от някоя разрушена постройка.

— Това звучи най-вероятно — съгласи се Харди.

— Най-вероятно ли? Как може да звучи най -вероятно? — попита Райм. — Това е само една възможност. Но не е ли всичко вероятно, докато една от възможностите не се докаже? Помислете по това… — Гласът му заглъхна леко и той заговори на някого другиго в стаята: — Не, Амелия, не се надувам. Казвам само кое е правилно… Том! Том! Сипи още малко. Ако обичаш.

— Господин Райм — заговори Лукас, — всичко това е много хубаво и сме ви благодарни за помощта. Но до следващото нападение на убиеца остават само десет минути. Имате ли идея кой хотел може да е избрал?

— Съжалявам, не — отвърна сериозно Райм; гласът му смрази Паркър. — Сами трябва да се досетите.

— Добре.

— Благодаря, Линкълн — каза Паркър.

— Късмет на всички. Късмет.

Връзката прекъсна.

Паркър погледна бележките си. Гранитен прах… сяра… О, страхотни улики, твърди доказателства. Екипът обаче нямаше почти никакво време да ги обмисли. Поне не до четири часа. Може би и до осем.

Той си представи убиеца сред тълпата, с оръжие, готово за стрелба. Как се готви да натисне спусъка. Колко ли щяха да загинат този път?