Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Как сте?

— Семейството ми липсва. Дъщеричките ми. Не е честно да преживеят такъв ужас, а аз да не мога да ги успокоя. Жена ми ще се справи, но един мъж трябва да е при семейството си в такива моменти.

Лукас помнеше момиченцата, близначки, около петгодишни. С мънички пластмасови фигурки, вплетени в косите. Съпругата на Мос бе стройна жена, с тревожен поглед, какъвто и трябва да се очаква от човек, току-що станал свидетел на изпепеляването на собствената си къща.

Лукас кимна към една златиста островърха шапка с надпис „Честита Нова година“.

— Ще празнувате ли?

Мос вдигна шапката:

— Някой ми я донесе. Аз го попитах за какво ми е половината от сутиена на Мадона.

Лукас се изсмя. После изведнъж стана сериозна:

— Току-що телефонирах по секретната линия. Семейството ви е добре. Има достатъчно хора, които да се грижат за тях.

— Никога не ми е минавало през ума, че някой ще се опита да стори нещо лошо на мен или на семейството ми. Имам предвид, когато реших да разкажа на ФБР за разкритията си в компанията. Предполагах, че ще ме уволнят, но не съм и подозирал, че ще искат да ни убият.

Наистина ли? В аферата с незаконните икономии на материали се разиграваха милиони долари и вероятно бяха замесени десетки служители от частни фирми и висши държавни чиновници. Лукас даже се изненадваше, че Мос е останал жив достатъчно дълго, за да си осигури федерална защита.

— Какво щяхте да правите тази вечер? — попита тя. — Със семейството си?

— Щяхме да ходим в Мол да гледаме фойерверките. Щяхме да разрешим на момичетата да стоят до късно. Това щеше да им хареса повече и от зарята. А вие, агент Лукас, какво бяхте планирали?

Нищо. Нищо не беше предвидила. Пред никого не го беше признала. Бе премисляла няколко възможности — една полицайка от Феърфакс, един пожарникар в Бърк, няколко съседи, един мъж, с когото се беше запознала на една дегустация на вино, друг, когото бе срещнала в тренировъчния център за кучета, когато напразно се опитваше да обучава Жан-Люк. Имаше повече или по-малко близки отношения с всички тези хора и неколцина други. С някои бе обсъждала доста клюки, с други беше изпила доста вино. От време на време спеше с единия от мъжете. Всички я бяха поканили на тържествата си за Нова година. Беше им казала, че отива на някакъв голям купон в Мериленд. Това обаче бе лъжа. Искаше да прекара последната нощ от годината сама. И не щеше никой да го знае — главно защото не можеше да го обясни. По неизвестна причина сега тя погледна Гари Мос, храбър човек, попаднал във вихъра на вашингтонските политически игри, и му призна истината:

— Щях да прекарам вечерта с кучето си пред телевизора.

Той не изрази никакво съчувствие. Само възкликна бодро:

— О, куче ли имате?

— Да. Черен лабрадор. Красива е като фотомодел, но в сертификата за родословие са я обявили за глупава.

— От колко години я имате?

— От две. Подариха ми я в Деня на благодарността.

— Миналата година подарих кученце на момичетата. Половин кило. Мислехме, че е изгоряло в пожара, но оцеля. Какъв филм щяхте да гледате?

— Не знам. Сигурно някаква женска история. Нещо хубаво и вълнуващо, което да ме разплаче.

— Мислех, че агентите на ФБР не плачат.

— Само в работно време. Ще ви държим тук до понеделник, господин Мос. След това ще ви преместят в тайна квартира.

— Уха. Томи Лий Джоунс. „Беглецът“. Не е ли страхотен филм?

— Не съм го гледала.

— Вземете си го някой път.

— Може би ще си го взема. Всичко ще се оправи, Гари. Намирате се на най-сигурното място на света. Никой не може да ви направи нищо тук.

— Стига тези чистачи да престанат да ме плашат до смърт — засмя се той.

Опитваше да си придаде небрежен вид, но Лукас усещаше страха му — сякаш струеше през изпъкналите вени на челото му.

— Ще ви осигурим хубава вечеря.

— Може ли и някоя бира?

— Ако искате, може и цяло кашонче.

— Да, по дяволите!

— Каква марка?

— Ами… „Сам Адамс“ — отвърна той. После попита несигурно: — Бюджетът позволява ли?

— Стига и за мен да остане една.

— Ще ви я запазя студена. След като заловите онзи ненормалник, ще дойдете да си я изпиете.

Той запремята шапката в ръце. За момент на Лукас ѝ се стори, че ще си я сложи, но си даде сметка, че ще изглежда много мелодраматично. Той я хвърли на леглото.

— Ще дойда да ви видя по-късно — успокои го агентката.

— Къде отивате?

— Да взема няколко карти.

— Карти, значи. Е, късмет, агент Лукас.

Тя излезе. Не си пожелаха весела новогодишна нощ.