Джефри Дивър - Сълзата на дявола

В ярката светлина кметът Джери Кенеди успяваше да различи само едно-две лица в полутъмното студио на ВЛПТ, разположено съвсем близо до Дюпон Съркъл.

Тук бе жена му. Тук беше прессекретарката му. Тук бе Уендъл Джефрис.

„Драги съграждани — репетираше наум Кенеди, — искам да ви уверя, че градската полиция и ФБР… — не… — федералните власти правят всичко, което е по силите им, за да открият виновниците… — не… — лицата, отговорни за това ужасяващо убийство.“

Режисьорът се приближи и прошепна:

— Започвам обратно броене от седем. Като стигна „четири“, млъквам и започвам да използвам пръстите си. На „едно“ поглеждате в камерата. И преди сте го правили.

— Да, правил съм го и преди.

Режисьорът погледна бюрото и като не видя лист пред Кенеди, попита:

— Нямате ли подготвен текст?

— Научил съм всичко наизуст.

Режисьорът се подсмихна:

— В днешно време никой не постъпва така.

Кенеди изръмжа.

„… отговорни за това ужасно престъпление. Обръщам се към този човек: моля ви, моля… — не, само едно «моля»… — моля ви да подновите контактите с нас, за да продължим диалога. Нека в този последен ден на годината да загърбим насилието и да заработим заедно, за да няма повече жертви. Моля ви, свържете се с мен лично… — не… — обадете ми се лично или ми оставете съобщение…“

— Пет минути — извика режисьорът.

Кенеди освободи гримьорката и махна на Джефрис:

— Има ли нещо ново от ФБР? Нещичко?

— Не. Нищо.

Кенеди не можеше да повярва. От началото на операцията бяха минали часове, срокът, даден им от изнудваните, изтичаше, а единствената вест от федералните получи, когато някакъв си Лен Харди, детектив от полицията, му се обади от името на онази агентка, Маргарет Лукас, за да го помоли да даде изявление в ефир. Тази Лукас, размишляваше сърдито Кенеди, дори не си даде труда да го потърси лично. Харди, обикновено ченге, към което федералните явно се отнасяха с пренебрежение, не знаеше нищо за разследването (или по-скоро му бяха забранили да съобщава подробности). Кенеди се беше опитал да намери Лукас, но тя, изглежда, бе прекалено заета, за да му обърне внимание. — След това говори с началника на градската полиция, но той, освен че беше предоставил свои хора на подчинение на федералните, нямаше нищо общо със случая.

Кенеди беше бесен.

— Изобщо не ни приемат на сериозно. Господи! Искам да помогна с нещо. Имам предвид нещо друго, освен това. — Махна към камерата. — Ще прозвуча, сякаш се моля.

— Това е проблем — призна Джефрис. — Обявих пресконференция, но половината станции и вестници не са изпратили никого. Обсадили са Девета улица и дебнат някой от Бюрото да пропее.

— Сякаш градската управа изобщо не съществува. Сякаш аз съм безгласна буква.

— Така изглежда.

Режисьорът ги погледна, но кметът се усмихна учтиво:

— Една минутка още.

Режисьорът изчезна отново в мрака в другия край на студиото.

— И какво? — обърна се Кенеди към помощника си.

Забеляза дяволит поглед в очите на чернокожия младеж.

— Време е да позвъним тук-там — прошепна Джефрис. — Аз ще го направя. Съвсем дискретно. Знам как.

— Не искам…

— И аз не искам — прекъсна го безцеремонно Джефрис, — но нямаме избор. Нали чу коментарите по ВТГН.

Как да не ги чуе? Радиостанцията с около половин милион слушатели в централната част на града току-що бе излъчила редакторски коментар как по време на предизборната си кампания Кенеди обещавал да се справи с уличната престъпност, а сега бил готов да даде многомилионен откуп на терористите. Коментаторът, стар циник, стигна дотам, че цитира едно от предизборните обещания на Кенеди, че ще се справи с корупцията, след което заяви, че кметът не правел нищо в тази насока и дори било възможно сам да участва във финансови афери, в скандала около Отдела по образованието например.

— Наистина нямаме друг избор, Джери — повтори Джефрис.

Кметът се замисли за минута над думите му. Както винаги, помощникът му бе прав. Кенеди го беше назначил, защото като бял кмет трябваше да назначи чернокож за старши помощник. Беше се примирил с това, но остана приятно изненадан от политическата интуиция и добрите връзки на младия мъж.

— Време е за твърда игра, Джери — настоя помощникът. — Прекалено много сме заложили.

— Добре, щом се налага.

Не си даде труда да добави: „И внимавай“, защото знаеше, че няма нужда.

— Две минути — извика режисьорът.

Кенеди се обърна мислено към Гробокопача: „Къде си? Къде?“. Втренчи се в тъмнеещата камера, сякаш искаше погледът му да мине през обектива, по кабелите, до някой телевизор — да види през екрана самия Гробокопач. „Кой си ти? И защо с партньора си избрахте да посетите точно моя град като ангели на смъртта?“