Джефри Дивър - Сълзата на дявола

След известно време тя призна:

— Добро хрумване. Не се бях сетила.

Не ѝ е в стила да се извинява, забеляза Паркър. Дори когато го правеше, личеше, че не е искрена. Той остави плика и загледа самата бележка.

— И каква точно е тази история с „Гробокопача“? — попита.

— Да — включи се Си Пи Ардъл. — С някакъв ненормалник ли си имаме работа?

— Може би с някой като Сина на Сам — предположи Кейдж. — Като онзи, Линърд Бърнстейн?

— Дейвид Бърковиц — поправи го Лукас, преди да си даде сметка, че това е шега.

Си Пи и Харди се засмяха. Никога не знаеш кога Кейдж се шегува, спомни си Паркър. Агентът често измисляше разни смехории в най-напрегнатите моменти. Това бе някакъв невидим щит, както при Роби, който да предпази човека, скрит зад външността на агента. Паркър се зачуди дали и Лукас си има такива защитни механизми. Може би, като него, понякога показваше бронята си на всички, а понякога я криеше дълбоко в себе си.

— Да се обадим в Бихейвиористичния отдел — предложи Паркър. — Да видим дали нямат нещо под името „Гробокопача“.

Лукас се съгласи и Кейдж се обади в Куонтико.

— Имате ли описание на убиеца? — попита Паркър след това.

— Не — отвърна Кейдж. — Изчезнал е като призрак. Никой не е видял оръжие, нито проблесването на цевта, никой не е чул друго, освен звъна на куршумите по стените. Е, и звука от забиването им в телата на жертвите.

Паркър не можеше да повярва.

— В пиковия час? Никой не е видял нищо?

— Просто е изчезнал — обади се Си Пи.

— Като призрак — добави Харди.

Паркър го погледна. Гладко избръснат, строен, с красиво лице. Носеше венчална халка. Всички предпоставки за живот. От него обаче лъхаше някаква тъга. Паркър си спомни как, когато напускаше, съветникът по лични въпроси към Бюрото му беше обяснил (без нужда) за депресията, която често измъчва служителите на реда.

Той се наведе над писмото и заоглежда внимателно хладната хартия и черните букви. Прочете го няколко пъти.

„Краят е нощ…“

Паркър отбеляза, че няма подпис. Това може да е безсмислено заключение, но той се беше срещал със случаи, в които престъпниците се бяха подписали на исканията си за откуп. Единият подпис се бе оказал фалшив, с цел да ги заблуди (въпреки че драсканицата им предостави образец от почерка извършителя, благодарение на което в крайна сметка го заловиха). В друг случай похитителят беше оставил истинския си подпис, вероятно го бе надраскал механично в объркването около отвличането. Арестуваха го седемнайсет минути след като семейството на жертвата получи искането за откуп.

Паркър приближи мощната лупа до бележката. Наведе се. Един прешлен на врата му изпука.

„Говорѝ ми — помоли мълчаливо той. — Разкрий ми тайните си…“

Зачуди се дали изнудвачът не е опитал да преиначи почерка си. Много престъпници (преди всичко похитители, които искат откуп) опитват да пишат с различен почерк, за да затруднят разследването. Използват странни ченгелчета и различни начини на изписване на буквите, но обикновено не го правят достатъчно гладко. Трудно е да накараш ръката да изпише нещо по начин, по който не е свикнала, затова, когато изследват такъв документ, графолозите често откриват „треперене“ (разкривяване на буквите). Тук обаче нямаше треперене. Това бе истинският почерк на престъпника.

Обикновено следващата стъпка в изследването на анонимен текст е да се сравни с образци от познати източници — да се изпрати някой агент с копие от бележката в Окръжния архив и там да се потърси съответствие. За съжаление обаче в този случай изнудвачът бе писал ръкописно, а във всички официални молби и заявления се използват главни печатни букви.

Имаше обаче едно нещо, което можеха да проверят в Окръжния архив. Почеркът на един човек притежава общи и лични характеристики. Общите произхождат от краснописа, който се изучава в училище. Преди години са съществували многобройни и доста различни методи за обучение по писане — специалистът може да стесни кръга на търсенето до определен район на страната. Всички тези системи обаче (изящният „благороден женски почерк“ например) са забравени и сега се използват само няколко основни способа. Най-чести срещани са системата „Цанер-Блозер“ и Методът на Палмър. Те са прекалено широко разпространени, за да наведат на някоя следа.

Личните характеристики са нещо друго. Това са онези малки подробности, които правят почерка на всеки уникален — различни заврънкулки, смесване на ръкописни и печатни букви, допълнителни чертички в някои букви или цифри. Точно благодарение на личните характеристики специалистите установиха, че дневниците на Хитлер, „открити“ преди няколко години, са фалшификат. Фюрерът изписвал много ефектно първата буква на името си, когато се подписвал, но не и когато пишел. Фалшификаторът използвал този помпозен знак в целия дневник, което Хитлер никога не би направил.