Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Не, в условието е казано — пълноценно платежно средство.

— Добре.

Лукас също загледа тавана. Умът ѝ явно блуждаеше другаде. Паркър нямаше представа къде.

Гелър се замисли за минута, после заяви:

— Няма да си хабя мозъчните клетки за глупости.

И отново се зае с компютъра.

— Предавате ли се? — попита Паркър.

— Какъв е отговорът? — полюбопитства Кейдж.

— Има монета от петдесет цента, четвърт долар и едно пени.

— Чакай — запротестира Харди, — нали каза, че няма пени?

— Не, не съм казал. В условието се казва, че една от монетите не е пени. Половин- и четвъртдоларовата не са. Третата обаче е.

— Това е подвеждане — изръмжа Кейдж.

— Толкова просто звучи — отбеляза Харди.

— Главоблъсканиците винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора. Също както в живота, не смятате ли?

Лукас отвори на друга страница и зачете:

— „Три сокола ядат пилетата на един фермер. Един ден той вижда и трите кацнали на покрива на кокошарника. Фермерът има само един патрон в пушката си, а соколите са толкова далеч, че може да улучи само един от тях. Прицелва се в най-левия и го убива. Куршумът не рикошира. Колко сокола остават на покрива?“

— Два, разбира се — избърза Си Пи.

— Чакай — намеси се Кейдж. — Може би точно това е уловката. Мислиш си, че решението трябва да е сложно, а то излиза най-очевидното. Той убива единия, остават два. Край на загадката.

— Това ли е и твоят отговор? — попита Паркър.

— Ами, не съм сигурен — призна колебливо Кейдж. Лукас прелисти към края на книгата.

— Ето това е уловка — каза Паркър.

Тя продължи да прелиства. После спря и се намръщи:

— Къде са отговорите?

— Няма.

— Ама че шибана книга!

— Отговор, до който не си стигнал сам, не е отговор.

Паркър погледна часовника си. Къде, по дяволите, се бавеше тази бележка?

Лукас отвори пак на задачата, прочете я отново. Лицето ѝ бе красиво. Джоан беше страхотна, с високите си скули, пълните си бедра и закръглените си гърди. Маргарет Лукас, облечена в плътно прилепнал до тялото пуловер, бе с по-малък бюст и по-слаба. Имаше стройни, мускулести бедра, чиито форми добре личаха през тесните дънки. При глезена Паркър забеляза фини бели чорапи, вероятно като онези, които носеше и Джоан.

„Хубава е, татко.“

„За полицайка…“

В лабораторията влезе строен младеж със сив костюм. Някой от младите сътрудници в куриерската служба, предположи Паркър.

— Здравейте, агент Кейдж.

— Тимъти, какво има?

— Търся агент Джеферсън.

Паркър тъкмо се канеше да попита „Кого?“, но Кейдж му спести това.

— Агент Том Джеферсън ли? — каза.

— Да.

Кейдж посочи Паркър:

— Той е.

Паркър се поколеба само за миг, после взе плика от младежа и се подписа внимателно: „Т. Джеферсън“, също като великия държавник, но малко по-небрежно.

Тимъти излезе и Паркър погледна въпросително Кейдж.

— Искаш никой да не те познава и никой да не знае името ти.

— Ама как…

— Аз съм чудотворец. Не съм ли ти казал?

Гробокопача стои в мрака пред мотела си „по 39.99$ на вечер кухничка и безплатна кабелна телевизия имаме свободни места“.

Това е един от скапаните квартали на града. Напомня на Гробокопача за… щрак… за какво, какво?

Бостън, не, Уайтплейнс… щрак… което е до Ню… Ню Йорк. Щрак.

Той стои до вонящия контейнер и гледа вратата на стаята си.

Гледа кой идва и кой си отива, както му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави. Гледа предната си врата. Гледа в стаята си.

Идват и си отиват.

По мръсната улица с бясна скорост минават коли, по мръсния тротоар вървят пешеходци. Гробокопача прилича на всички тях, Гробокопача прилича на господин Никой, никой не забелязва Гробокопача.

— Извинете — казва някой. — Гладен съм. Не съм ял…

Гробокопача се обръща. Просякът поглежда очите на Гробокопача и не може да завърши изречението. Гробокопача го застрелва с два куршума. Просякът пада, Гробокопача вдига трупа и го хвърля в синия контейнер, заглушителят се нуждае от смяна на стъклената вата — вече не… щрак… не заглушава толкова добре.

Все пак никой не го е чул. Движението е твърде натоварено.

Той вдига гилзите и ги прибира в джоба си.

Контейнерът е в красив син цвят.

Гробокопача обича цветовете. Жена му отглеждаше червени цветя. Отглеждаше и жълти цветя. Но не и сини цветя, доколкото си спомня.

Той се оглежда. Наоколо няма никой.

— Ако някой види лицето ти, убий го — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Никой не може да гледа лицето ти. Запомнѝ го.