Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Значи това била бившата ти жена. Не си приличате много.

Паркър се засмя. Лукас всъщност искаше да попита: „Как, по дяволите, можа да се ожениш за такава?“.

Логичен въпрос и той с удоволствие би отговорил. За това обаче му бе нужно доста повече време от това, с което разполагаха в момента. Пък и в замяна трябваше да научи поне част от отговорите на загадката Маргарет (или Джаки) Лукас.

А каква загадка беше само! Паркър я огледа от глава до пети — грима, бижутата. Меката бяла блуза, финото бельо отдолу. А днес си беше сложила и парфюм, не миришеше просто на ароматен сапун. За какво му напомняше това? Не можеше да определи.

Тя забеляза изпитателния му поглед.

Отново го хвана. Не го интересуваше.

— Не приличаш на агент от ФБР — направи ѝ комплимент той.

— В момента работя под прикритие — засмя се тя. — Доста способна бях навремето. Един път играх съпруга на наемен убиец от мафията.

— Италианка? С тази коса?

— За подкрепление използвах „Мис Клерол“. — За момент ѝ двамата замълчаха. После тя продължи: — Ще остана, докато си тръгнат. Предполагам, малък намек за семеен живот няма да е зле за пред социалната служителка.

— Повече от полезно ще бъде.

Тя вдигна рамене по начин, по-характерен за Кейдж.

— Виж — каза той, — знам, че си имаш и други планове, но с Хухалите имаме малко работа в задния двор.

— На снега ли?

— Да. Ще отрежем няколко храста. След това отиваме да караме шейни. Тъй де, тук снегът не се задържа много дълго…

Той замълча. Да не може да си довърши мисълта, да започва изречение с „тъй де“. Лингвистът в него не остана доволен. „Нервни сме, а?“

— Не знам дали ще ти е интересно, но…

Замълча отново.

— Това за покана ли да го смятам?

— Ами. Да.

— Тези планове, за които ти говорих… Щях да почистя къщата и да дошия блузата за дъщерята на една приятелка.

— Да разбирам ли, че приемаш?

Тя се усмихна несигурно:

— Може би. — Замълча за момент. — Кажи, как беше кафето? Не правя много често. Обикновено си купувам.

— Хубаво е.

Тя стоеше с лице към прозореца. Очите ѝ обаче гледаха към вратата; слушаше гласовете на децата. Обърна се отново към Паркър:

— О, разгадах я.

— Кое?

— Главоблъсканицата.

— Коя главоблъсканица?

— Колко сокола са останали на покрива. Тази сутрин, както си седях тук, се сетих.

— Добре. Казвай.

— Въпросът е подвеждащ. Има повече от един отговор.

— Добре. Само че това не означава, че въпросът е подвеждащ. Означава просто, че мислиш правилно. Разбрала си, че има повече от един верен отговор.

— Виждаш ли — продължи тя, — условията те подвеждат, че всички факти, които трябва да знаеш, са зададени. Само че не е така.

Напълно правилно. Той кимна.

— А фактите, които липсват, са свързани с характера на соколите.

— А, така ли? Какво общо има характерът на сокола с главоблъсканицата?

Тя размаха пръст. Паркър забеляза игриво пламъче в очите ѝ, което не беше виждал преди.

— Защото — заяви тя — соколите може да се изплашат от гърмежа. А може и да не се изплашат. Защото — помниш ли? — са далеч един от друг. Това трябва да ни насочи, нали?

— Така е. Продължавай.

— Добре, фермерът застрелва едната птица, но ние не знаем какво ще направят другите. И така, може и двата сокола да останат. Може един да отлети и един да остане. Може и двата да отлетят. Значи отговорите са три.

— Е, някои неща ги приемаш за даденост.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? Права ли съм, или не?

— Грешиш.

— Ама… — запротестира тя. — Не може да не съм права! — Не, не си — засмя се той.

— Е, поне отчасти съм права, нали?

— Няма „отчасти“, когато става дума за главоблъсканици. Искаш ли да научиш отговора?

Тя се подвоуми.

— Не. Това ще означава, че се предавам. Сама ще се досетя.

Моментът беше подходящ да я целуне.

Целуна я.

После Лукас наля още кафе, а Паркър се върна във всекидневната, за да прегърне децата си и да им пожелае добро утро в първия ден от новата година.

Бележка на автора:

В опита си да намери отговора на главоблъсканицата на Паркър Джаки Лукас допуска една грешка: приема за даденост, че застреляният сокол е паднал от покрива. Може да не е. В загадката не се пита колко живи сокола са останали, а изобщо колко сокола. Затова отговорът е следният: Три сокола ще останат, ако мъртвият не падне и другите два не отлетят. Два, ако мъртвият не падне и един от живите излети или ако мъртвият падне, а другите два останат. Един, ако мъртвият падне и един от другите отлети или ако мъртвият не падне, а другите два отлетят. И нито един сокол, ако мъртвият падне от покрива и другите два отлетят.