Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Няма нищо, слънчице.

— Чух някаква бомбичка. Пити Уелан има бомбички. Майка му му забранила, но той си купил. Видях ги.

— Това не е наша работа.

Паркър легна при децата си и затвори очи. Стефи положи глава върху гърдите му.

Той се замисли за дупките от куршуми, за гилзите, за разбитите мебели. За трупа.

Представи си показанията на Джоан в съда.

Какво можеше да направи? Какво оправдание да си измисли?

В следващия момент Паркър Кинкейд вече дишаше равномерно. Потопи се в дълбокия сън на родител, чиито деца са в безопасност в прегръдките му, най-сладкия сън на света.

Когато отвори очи, часът бе десет без пет. Събуди го затръшване на врата на кола и гласът на Джоан:

— Малко сме подранили, но предполагам, че няма да има нищо против. Внимавайте къде стъпвате. Гледайте, знаел е, че ще дойдем, а дори не е изринал снега. Типично за него. Типично.

09.55

Скочи от леглото.

Виеше му се свят, главата му се пръскаше. Погледна през прозореца.

Джоан идваше към къщата. Ричард беше с нея, вървеше сърдито отзад. Явно никак не му се влизаше. Имаше и още една жена — социалната служителка. Ниска, на високи токчета. Оглеждаше одобрително къщата.

Спряха пред входната врата. Звънецът иззвъня.

Никаква надежда…

Той излезе в коридора на горния етаж. Ами просто нямаше да я пуска, каза си. Щеше да им прегради пътя. Щеше да ги накара да дойдат със съдебна заповед. Така можеше да спечели един-два часа.

Паркър спря пред вратата на спалнята. Обърна се и погледна спящите си деца. Искаше му се да ги грабне и да избягат през задния вход, да избягат в Западна Вирджиния.

Знаеше обаче, че така няма да постигне нищо.

Отново се позвъни.

„Какво мога да направя? Как да ги забавя?“

Джоан щеше да разбере, че има нещо нередно. Ако опита да ги забави, щеше само да възбуди допълнително подозренията ѝ. Пък и какво можеше да спечели с още два или три часа?

Той си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите.

Как можеше да обясни дупките от куршуми? Ами кръвта? Може би можеше…

Паркър спря на площадката.

Втрещен.

С гръб към него стоеше стройна блондинка с черна пола и бяла блуза и тъкмо отваряше вратата.

Което само по себе си бе достатъчно невероятно. Най-удивителното обаче бе състоянието на къщата.

Безупречно.

Нито парченце счупен порцелан или стъкло по пода. Нито една дупчица в стената. Всичко бе замазано и боядисано: в ъгъла на всекидневната се виждаха няколко кофи боя. На мястото на надупченото от куршуми кресло стоеше ново.

А от трупа на Гробокопача — нито следа. На лобното му място бе постлан нов персийски килим.

Джоан, Ричард и социалната служителка се появиха на прага, жената с черната пола се обърна:

— О, Паркър.

Беше Маргарет Лукас.

— Да — отвърна след няколко секунди той.

Тя се усмихна странно.

Той пак опита да налучка вярната реплика:

— Добро утро.

— Как спа? — попита тя. После подсказа: — Добре ли?

— Да. Много добре.

Лукас отново се обърна към гостите и кимна на Джоан:

— Вие сигурно сте съпругата на Паркър…

— Бивша съпруга!

И влезе в къщата. Социалната служителка, пълничка брюнетка, я последва. Ричард, с добродушно-глуповатото си изражение, пристъпи последен.

Паркър продължи надолу по стълбите. Не успя да се сдържи и прокара ръка по стената, където бе сигурен, че през нощта се беше забил откос. Шпакловката бе гладка като личицето на Стефи.

Рамото и главата го боляха ужасно от скока на земята при нахълтването на Гробокопача. Ако не беше болката, щеше да реши, че всичко е било сън.

Даде си сметка, че Джоан го гледа настойчиво с изкуствена усмивка:

— Казах: „Здравей, Паркър.“

— Добро утро, Джоан. Здравей, Ричард.

Паркър се приближи и целуна Джоан по бузата, ръкува се със съпруга ѝ. Ричард носеше найлонов плик с плюшени играчки.

Джоан не запозна Паркър със социалната служителка, но тя пристъпи напред и стисна ръката му. Може би се представи, а може би не. Паркър бе прекалено удивен, за да забележи.

Джоан погледна Лукас:

— Май с вас не сме се виждали. Вие сте…?

— Джаки Лукас. Приятелка на Паркър.

Джаки ли? Паркър вдигна вежди.

Джоан огледа равнодушно стройното тяло на Лукас. След това бившата съпруга (очите ѝ бяха като на Роби, но надменният им поглед бе толкова различен от неговия!) влезе във всекидневната.

— Ама ти да не си… Какво си направил? Да не си ремонтирал? Вчера не забелязах.