Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Поне да умре с мисълта за нещо хубаво…

Ако той трябва да умре, поне щеше да се погрижи децата му да оцелеят. Стисна дългото остро стъкло през ръкава си. Щеше да пререже яремната вена на убиеца и да се надява той да издъхне, преди да се добере до горния етаж. Не смееше дори да си помисли за гледката, която щеше да се разкрие пред хухалите на сутринта. Приклекна и стисна още по-силно импровизираното си оръжие.

Всичко щеше да е наред. Нали те щяха да оцелеят. Това бе най-важното.

Той се подготви за скок.

Гробокопача заобиколи дивана и вдигна автомата.

Паркър напрегна всичките си мускули.

Изведнъж… чу се оглушителен гърмеж, от пистолет без заглушител.

Гробокопача потрепери. Изпусна автомата. Погледна Паркър. После отпусна глава и се строполи на пода. Падна по очи, в тила му зееше дупка от куршум.

Паркър грабна автомата и се заоглежда.

„Какво? — запита се трескаво. — Какво стана?“

Видя силует на прага.

Някакво момче… Как бе възможно! Малко момченце. Чернокожо. Държеше пистолет. Влезе бавно и се втренчи в трупа. Държеше оръжието насочено към гърба на Гробокопача, като ченге от полицейски филм. Налагаше му се да държи тежкия пистолет с две ръце.

— Той уби татко — промълви момчето, без да поглежда Паркър. — Видях как го направи.

— Дай ми пистолета — прошепна Паркър.

Детето продължаваше да гледа втренчено Гробокопача. По бузите му потекоха сълзи.

— Уби татко! После ме докара тук, докара ме с една кола.

— Дай ми пистолета. Как се казваш?

— Видях го как го направи. Направи го пред очите ми. През цялото време го дебнах да го гръмна. Намерих това в колата му. Три-пет-седем.

— Всичко е наред. Как се казваш?

— Той е мъртъв. Мамка му.

Паркър се приближи, но детето насочи заплашително пистолета към него. Паркър спря и се дръпна назад.

— Просто го остави. Става ли? Моля те.

Момченцето не му обърна внимание. Огледа стаята.

Погледът му веднага спря на коледната елха. После се върна върху Гробокопача:

— Той уби татко. Защо го направи?

Паркър бавно се изправи, разпери ръце:

— Не се плаши. Няма да ти направя нищо лошо.

Погледна към горния етаж. Изстрелът очевидно не беше събудил децата. Той кимна към елхата:

— Ще отида там за малко.

Заобиколи момчето (и кървавото петно около главата на Гробокопача) и се приближи до елхата. Наведе се, вдигна нещо и се върна. Коленичи пред момчето и протегна празната си дясна ръка. След това с лявата му подаде космическия кораб на Роби — „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“.

— Хайде да ги разменим.

Детето погледна пластмасовата играчка. Отпусна ръката с пистолета. Изглеждаше малко по-ниско от Роби и сигурно тежеше не повече от трийсетина килограма. Очите му обаче бяха като на възрастен.

— Дай пистолета, моля те.

Момчето погледна страхопочтително играчката:

— Човече!

След това подаде на Паркър пистолета и взе космическия кораб.

— Изчакай — каза му Паркър. — Веднага се връщам. Искаш ли нещо за ядене? Гладен ли си?

Момчето не отговори.

Паркър взе автомата и пистолета и ги занесе на горния етаж. Остави ги на най-горната полица на гардероба и го заключи.

Усети някакво движение зад гърба си. Роби се задаваше по коридора.

— Татко?

— Здрасти, млади момко.

Паркър едва успяваше да сдържи гласа си да не затрепери.

— Сънувах. Чух изстрел. Страх ме е.

Паркър го пресрещна, преди да стигне до стълбите. Прегърна го и го върна в спалнята.

— Сигурно е от фойерверките — успокои го той.

— Може ли догодина да си вземем бомбички? — попита наивно детето.

— Ще видим.

Чу стъпки отвън, шляпане на обувки по улицата пред къщата. Погледна през прозореца. Чернокожото момче притича през двора, здраво стиснало космическия кораб, и се изгуби в мрака.

Закъде е тръгнало?, почуди се Паркър. За Вашингтон? За Западна Вирджиния? Нямаше време да мисли и него. Насочи цялото си внимание към собствения си син.

Паркър сложи Роби в леглото до сестра му. Трябваше да открие телефона си, за да се обади в полицията. Момченцето обаче не пускаше ръката му.

— Кошмар ли сънува? — попита той.

— Не знам. Просто чух гърмеж.

Паркър легна до него. Погледна часовника. Беше 3.30. Джоан щеше да се появи в 10.00 с чиновничката от социалната служба… Господи, какъв кошмар щеше да настане. В стените имаше десетки дупки от куршуми. Мебелите бяха строшени. Вратата на кухнята — разбита.

Насред килима лежеше кървав труп.

— Татко — промълви сънено Стефи.