Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Имах малко свободно време. Реших да пооправя това-онова.

Бившата му съпруга го огледа изпитателно:

— Ужасно изглеждаш, Паркър. Да не би да не си спал?

Лукас се засмя. Джоан се обърна към нея.

Лукас я погледна съучастнически:

— Паркър ме кани на закуска. После се качва уж да събудя децата, а всъщност заспива при тях.

Джоан изръмжа, сякаш да каже като преди малко: „Типично.“

Къде се беше дянала кръвта? Всичко бе оплискано с кръв!

— Какво ще кажете за малко кафе и курабийки? — предложи Лукас на гостите. — Паркър сам ги е правил.

— Аз бих пила малко кафе — прие социалната служителка. — И може би бих опитала половин курабийка.

— Малки са — успокои я Лукас. — Вземете направо цяла.

— Няма да откажа.

Лукас изчезна в кухнята, за да се появи само след секунди с пълен поднос.

— Паркър е голям кулинар — отбеляза.

— Знам — тросна се Джоан; уменията на бившия ѝ съпруг явно не я впечатляваха.

Лукас им подаде чашки с кафе и се обърна към Паркър:

— В колко се прибра снощи от болницата?

— Ъ?

— Болницата ли? Децата да не са болни? — попита Джоан с престорена загриженост; хвърли многозначителен поглед на социалната служителка.

— О, не, беше на посещение при един приятел — побърза да разсее заблудата ѝ Лукас.

— Не помня — отвърна Паркър. — Късно беше?

Отговорът му звучеше въпросително: Лукас бе режисьор на сценката и трябваше да се придържа към сценария ѝ.

— Какъв приятел? — поинтересува се Джоан.

— Харълд Кейдж — отвърна Лукас. — Нищо сериозно. Само счупено ребро. Нали така казаха?

— Счупено ребро.

— Подхлъзнал се и паднал, нали? — продължаваше Лукас достойното си за „Оскар“ изпълнение.

— Да — повтори Паркър. — Подхлъзнал се и паднал.

Отпи от кафето, което Лукас му бе пъхнала в ръцете.

Социалната служителка си взе втора курабийка.

— Ще ми дадете ли рецептата? — попита ентусиазирано.

— Разбира се — отговори Паркър.

Джоан се усмихна злобно. Обиколи всекидневната и внимателно огледа всичко.

— Къщата изглежда съвсем променена. — Приближи се до бившия си съпруг и прошепна съучастнически: — Значи спим със стройната малка Джаки, а?

— Не, Джоан. Тя е просто приятелка.

— А?

— Ще направя още кафе — обяви Лукас.

— Ще ти помогна — побърза да се измъкне и Паркър.

Влязоха в кухнята, той затвори вратата и погледна агентката.

— Как? — прошепна. — Как, за Бога…

Тя се засмя — несъмнено на изражението му:

— Снощи си се обаждал в ареста. Казал си, че си изплашен. От нощната смяна ми звъннаха. Опитах да се свържа, но от телефонната компания казаха, че кабелът ти е прекъснат. Специалните части от полицията на Феърфакс провели безшумна акция около три и половина и открили застрелян труп на долния етаж и теб — да спиш на горния. Кой застреля Гробокопача? Не си бил ти, нали?

— Някакво хлапе. Каза, че Гробокопача убил баща му. После го довел тук. Не ме питай защо. Хлапето просто изчезна… Чий беше трупът в автобуса?

— На шофьора. Предполагаме, че Гробокопача го е запазил жив за известно време, после го е пуснал да бяга към задното стъкло. Застрелял го, после запалил резервоара и когато огънят обхвана автобуса, скочил през прозореца. Използвал е дима за прикритие. Измъкнал се е в суматохата. По-хитър се оказа, отколкото го мислихме.

Паркър поклати глава:

— Не, Филдинг е измислил всичко. Казал е на Гробокопача точно какво да прави. Изобщо не е имал намерение да го жертва. Това нямаше да е последното им престъпление. Вероятно са щели да действат заедно с години… Ами къщата? — Той разпери ръце. — Как…

— Това е дело на Кейдж. Завъртя няколко телефона.

Чудотворецът.

— Не знам какво да кажа.

— Ние те забъркахме в тази каша. Това беше най-малкото, което можехме да направим.

Паркър нямаше намерение да спори по това.

— Чакай… Как се нарече преди малко? Джаки ли?

Тя се подвоуми, после отговори:

— Просто прякор. Така ме наричат нашите. Не го използвам много.

От стълбите се чуха тихи стъпки, децата слязоха във всекидневната. Паркър и Лукас чуха гласовете им:

— Мамо! Здрасти!

— Здравейте и двамата — отвърна Джоан. — Ето, ето… Това е за вас.

Чу се шумолене на хартия.

— Харесват ли ви? — попита Джоан. — А?

— Ама това било Барни — обади се несигурно Стефи.

Роби се изсмя високо. После изръмжа разочаровано:

— О, Голямата бяла птица.

Паркър поклати глава удивен от невежеството на бившата си съпруга. Усмихна се на Лукас. Тя обаче не забеляза. Гледаше втренчено вратата към всекидневната, сякаш хипнотизирана от детските гласове. След известно време се обърна към прозореца и загледа сипещия се сняг. Накрая отбеляза: