Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Децата спяха в кревата му — телевизорът и видеото бяха в неговата стая. Екранът беше син, доказателство, че са гледали видеокасета. Той се разтревожи да не са взели нещо от богатата му колекция трилъри и научнофантастични филми, но касетата се оказа „Цар Лъв“. Това бе достатъчно обезпокояващо (Роби ненавиждаше хиените), но все пак представляваше доста безобиден завършек след насилието, на което беше станал свидетел.

Паркър бе изтощен. Бе пребит от умора. Чувстваше обаче, че от съня все още го делят часове.

Въпреки че изрично ѝ беше казал да не го прави, г-жа Кавано бе измила чиниите и почистила кухнята, така че сега той не можеше да изразходва енергията си по този начин. Затова взе боклука и го изнесе в задния двор, натоварен със зелените пликове като Дядо Коледа. „Странно нещо е животът — помисли си, — цяла вечер преследваш престъпници, а само след час отново си потънал в домашното ежедневие сред спокойното предградие.“

Паркър повдигна капака на кофата за боклук и огледа задния двор. Намръщи се. В снега имаше следи.

Пресни следи.

Само отпреди няколко минути, както изглеждаше — бяха още съвсем ясни, постоянно сипещият се сняг и вятърът още не ги бяха заличили. Натрапникът бе минал покрай прозореца на гостната, след това беше заобиколил към предния вход.

Сърцето на Паркър заби лудо.

Той остави внимателно плика с боклука и се прибра тихо в къщата. Затвори и заключи вратата на кухнята. Провери и предния вход. Беше заключен. Поради особеностите на работата му — високата стойност на документите и риска от замърсяване — всички прозорци бяха запечатани и не можеха да се отварят. Нямаше нужда да ги проверява.

Чии бяха тези следи?

Може би просто на някакви деца.

Или г-н Джонсън пак си търсеше кучето.

Сигурно беше така. Сигурно…

Десет секунди след това обаче той вече говореше с федералния арест на Вашингтон.

Представи се като специален агент Паркър Кинкейд, твърдение, което не беше вярно само от няколко години.

— Работих по тазвечерното разследване заедно с Маргарет Лукас.

— А, да. СТРЕЛМЕТ.

— Точно така. Тук ме гони лека параноя. Задържаният, Едуард Филдинг. Не са го пуснали под гаранция, нали?

— Гаранция ли? Няма начин. Ще му предявят обвиненията вдругиден.

— В ареста ли е?

— Да. В момента го виждам на монитора.

— Спи ли?

— Не. Седи на леглото. Добре се държи. Разговаря с адвоката си, това беше преди около час, после го прибрахме в килията и оттогава не е излизал. Защо?

— Просто съм станал малко по-плашлив от необходимото, предполагам. Стори ми се, че видях Невидимия.

— Невидимия ли? Гледай ти. А, и честита Нова година.

Паркър затвори, малко си отдъхна.

Само за пет секунди.

Говорил с адвоката си ли?

Паркър не познаваше никой адвокат в Окръга, който да е буден в този час, камо ли да се среща с клиент, чието дело ще бъде открито след два дни.

„Съвършенство.“

— О, господи.

Филдинг — човекът, който има план за всичко. Сигурно имаше план за бягство, ако го хванат.

Той вдигна слушалката и набра първата цифра на полицейския участък.

Връзката прекъсна.

Нещо се размърда покрай кухненската врата.

Паркър вдигна очи.

През прозореца на задната врата го наблюдаваше непознат мъж. Блед. С тъмно палто. Черно или синьо. По левия му ръкав имаше засъхнала кръв, но не много. Изгарянията по лицето му не бяха сериозни.

Нападателят вдигна автомата си със заглушител и натисна спусъка в мига, в който Паркър се хвърли встрани. Дръжката и бравата на задната врата изхвърчаха сред поток от куршуми. По пода се посипаха стъкла.

Без да бърза, Гробокопача отвори вратата и влезе, като стар приятел, поканен на кафе.

03.00

На Гробокопача му е студено. Гробокопача иска вече да свършва и да си ходи.

Предпочита да остане навън. Харесва му… щрак… му… му… снегът.

Харесва му снегът.

О, я гледай, какъв хубав коледен венец и каква хубава коледна елха има в уютната къща на Паркър Кинкейд. На Тай ще му харесат.

Смешно…

Тук няма кученца, няма панделки. Но има хубав венец и хубава елха.

Улучил ли го е? Гробокопача не може да определи.

Не, вероятно не. Вижда как Кинкейд се промъква в друга стая, изгасва лампите, претъркулва се по пода.

Такива неща прави.

Гробокопача мисли, че е щастлив. Така му беше казал преди час човекът, който му казва какво да прави. Не му се наложи да слуша жената от гласовата поща, която звучи като Рут, този път получи истинско обаждане на мобилния телефон. Човекът каза на Гробокопача, че нощта още не е свършила, въпреки че Гробокопача бе отишъл при черната стена и беше направил каквото трябваше.