Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Филдинг кимна:

— А, да. Сълзата на дявола. Не се бях замислил… Как го каза? Че малките неща са най-важни.

— Не винаги, но в повечето случаи.

— Информацията за Гробокопача през цялото време е била с теб, нали? — попита Лукас. — Изобщо не си ходил в библиотеката.

— Не. По дяволите, нали точно затова нарекох Хюс „Гробокопача“. За да помислите, че става дума за някакво смешно отмъщение срещу правителството. Само че… — Той се огледа. — Как ме открихте тук ?

— В тази къща ли? — Паркър не издържа на изкушението да се похвали: — Съвършенство. — Презрителната усмивка на убиеца се стопи. — За да се измъкнеш след съвършеното престъпление, е трябвало да имаш съвършени паспорти. Наложило се е да откриеш най-добрия фалшификатор. По стечение на обстоятелствата той ми е приятел. Е, да кажем, че сме близки познати — вкарвал съм го веднъж в затвора.

По лицето на Филдинг се изписа удивление:

— Да, ама той не знаеше нито истинското ми име, нито адреса ми.

— Не, но си му се обаждал по телефона.

— Не оттук — почти проплака Филдинг.

Лукас също пожела да участва в разбиването на самочувствието му. Кимна към вратата:

— От телефонния автомат на улицата. Открихме номера в архива на телефонната компания. — След това му показа една разпечатана на компютър снимка: — Свалихме я от записите на системата за сигурност в главната щабквартира. Достатъчно бе да я покажем на няколко души в квартала, за да разберем къде се криеш.

— По дяволите.

Филдинг затвори очи.

„Малките неща…“

— Фалшификаторите казват, че човек не може да мисли за всичко — заговори Паркър. — Само че това не е вярно. Човек трябва да помисли за всичко.

— Знаех, че си най-силното звено във веригата, Паркър — каза престъпникът. — Най-опасният противник. Трябваше да накарам Гробокопача да те убие още в началото.

— Май не се поколеба да жертваш приятеля си — отбеляза Кейдж.

— Гробокопача ли? Не бих го нарекъл точно приятел. Беше твърде опасен. Така или иначе, както може би сте се досетили, това трябваше да е последното ни престъпление. Вече нямах нужда от него.

На вратата се показа един агент:

— Хайде, Филдинг, колата ти дойде.

Поведоха го навън. Той спря на прага и се обърна:

— Признай, че съм добър, Паркър. Почти успях.

Паркър поклати глава:

— Няма „почти“.

Когато го отвеждаха обаче, Филдинг се подсмихна.

02.26

Работници изтегляха обгорения автобус.

Съдебният лекар бе откарал останките на Гробокопача, с чиито ръце по ужасяващ начин се беше споил почернелият автомат.

Едуард Филдинг седеше окован във федералния арест.

Докато се сбогуваше с Кейдж и се оглеждаше за Маргарет Лукас, Паркър забеляза, че кметът Джералд Кенеди се е запътил към тях. През цялото време обикаляше района, придружен от глутница журналисти, оглеждаше щетите и наблюдаваше полицаите и спасителните екипи.

Приближи се до тях.

— Добър вечер, господин кмете — поздрави го Кейдж.

— На вас ли трябва да благодаря за тази малка новинарска история, агент Кейдж? За намека, че съм свързан с провала на яхтата?

Агентът вдигна рамене;

— Разследването беше по-важно, сър. Не трябваше да се появявате в „Риц“. По-добре щеше да е, ако не бяхте намесили политиката.

Кенеди поклати глава:

— Разбрах, че сте заловили главния виновник.

— Заловихме го.

Кенеди се обърна към Паркър:

— А вие сте агент…

— Джеферсън, господин кмете. Том.

— О, вие ли сте онзи, за когото слушах толкова? Специалистът по документите?

— Да. Забелязах, че сте доста точен стрелец.

— Не чак толкова точен. — Кметът кимна унило към автобуса. — Кажете, да не сте роднина на Томас Джеферсън?

— Аз ли? — засмя се Паркър. — Не, не. Нямам нищо общо.

— Помощникът ми се казва Джефрис — отбеляза кметът, сякаш разговаряше с гостите на някой официален прием.

Лукас се появи. Кимна на кмета и Паркър забеляза напрежение в очите ѝ, сякаш очакваше да ѝ се карат.

— Съжалявам за приятеля ви, агент Ардъл — каза кметът.

Лукас не отговори. Погледна обгорения автобус.

— Господин кмете — провикна се един репортер, — носи се слух, че не сте повикали Националната гвардия, за да не пречи на потока туристи. Бихте ли коментирали?

— Не!

— Тази нощ не мина много добре за никого, не смятате ли? — отбеляза Лукас.

— Така е, агент Лукас. Предполагам, че нещо, като тръгне зле, продължава така докрай.

Той хвана жена си под ръка и тръгнаха към лимузината.