Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Няма да оцелееш дълго в общото помещение — обясни Кейдж. — Надявам се собствената ти компания да ти хареса.

— Предпочитам я пред всяка друга — изсъска Филдинг.

Кейдж продължи, сякаш не го е чул:

— В Бостън и Уайтплейнс също те търсят. Предполагам, че и в Хартфорд.

Филдинг вдигна изненадано вежди.

— Гробокопача ти е бил пациент в болницата, нали? — попита Паркър. — Болницата за криминално проявени. Дейвид Хюс.

Филдинг не искаше да издава изненадата си, но не успя да я скрие:

— Така е. Странен човек, а? Като Невидимия.

Паркър изведнъж разбра още нещо и застина.

Невидимия…

— В оперативната зала… Говорих за сина си. И не след дълго… Господи, скоро след това Роби видял някого в гаража. Това е бил Гробокопача!… Изпратил си го в дома ми!

Филдинг вдигна рамене:

— Прекалено далече стигна, Кинкейд. Трябваше да те отклоня за малко от разследването. Когато тръгнахте да търсите тайната ми квартира — откриването ѝ бе голям успех, между другото, — излязох и оставих съобщение на приятеля ми да посети твоя дребосък. Разбира се, чудех се дали да не го накарам да го убие, а защо не и теб, но имах нужда от присъствието ти в главната щабквартира преди полунощ. За да се досетиш къде ще е последният удар.

Паркър скочи и замахна с юмрук. Лукас хвана ръката му, преди да удари Филдинг в лицето.

— Разбирам те — прошепна тя, — но така няма да помогнеш на никого.

Разтреперан от гняв, Паркър отпусна ръка. Приближи се до прозореца и загледа снега. Опита да се овладее. Сигурен бе, че ако сега го оставят насаме с Филдинг, ще го убие. Не заради смъртта, която бе причинил тази нощ, а защото гласът на Роби още звучеше в ушите му: „Татко… татко…“

Лукас докосна ръката му. Той я погледна.

— Той причини същото и на мен — успокои го тя. Прелисти бележника, който държеше. — Преди няколко месеца някой влезе с взлом в дома ми. Той го е направил. Търсил е подробности за живота ми.

Филдинг запази мълчание.

Лукас се обърна към него:

— Ти си открил всичко за мен. Научил си за Том…

— Том ли? — почуди се Паркър.

— Подстригал си се като него. Каза, че си от околностите на Чикаго, също като него. Чел си писмата му… — Тя затвори очи и поклати глава. — „Всичко е тип-топ.“ Откраднал си любимия му израз! После ми каза, че жена ти е в кома. Защо? За да те оставя в разследването, въпреки че всички, включително и аз, не искахме да ни се месят външни хора.

— Трябваше да преодолея защитните ти прегради, Маргарет. Знаех какъв труден противник си.

— Ти открадна миналото ми, Филдинг!

— За какво друго служи миналото, освен за да го използваме?

— Защо ти трябваше да избиваш толкова много хора? — прошепна тя.

— Чудно ли ти се вижда? Защо не? Боже Господи, защо не? Защо смъртта на един човек ни се струва по-ужасяваща на смъртта на един милион? Човек или убива, или не. Ако убиваш, смъртта не означава нищо за теб, а щом от нея има изгода, тогава убиваш този, който трябва да умре. Ако някой не приема тази истина, значи е наивен глупак.

— Кой е човекът в моргата? — попита Кейдж.

— Казва се Гил Хавъл.

— А, мистериозният Гилбърт Джоунс — обади се Паркър. — Той нае хеликоптера, нали?

— Трябваше да ви убедя, че съм имал намерение да се измъкна с парите от полето около Галоус Роуд.

— Къде го намери?

— В един бар в Балтимор.

— Какъв беше този Хавъл?

— Някакъв неудачник. Скитник. Обещах му сто хиляди долара, ако остави бележката пред кметството и ако ми помогне да прибера парите с хеликоптера и да наема тайната квартира. Накарах го да мисли, че го смятам за партньор.

— И си го накарал да се прибере от кметството по определен маршрут, където си го чакал с камиона — досети се Паркър.

— Трябваше да помислите, че организаторът на престъплението е мъртъв. За да приберете парите в хранилището.

— Ами Кенеди? Защо го изпрати в „Риц“?

— Кмета ли? Той ме изненада. Реших да рискувам. Трябваше да насоча вниманието ви към „Риц-Карлтън“, за да не се сетите за „Рици лейди“. Освен това така ви подхвърлих уловката за името на Гробокопача, като един вид изкупление… Знаеш ли, Кинкейд, голяма работа си. Как разбра?

— Как разбрах, че си престъпникът ли? По почерка ти. Имах еталон за сравнение: когато ти диктувах записаното в бележника.

— Да, това ме притесняваше. Само че нямаше как да се измъкна, когато ме накара да водя записките, не смяташ ли? Постарах се обаче да импровизирам, опитах да преправя почерка си.

— Точката те издаде.