Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Защото жертва слугата си, за да избяга. Нали той ни насочи към Гробокопача.

Паркър си спомни как Харди бе стрелял по автобуса и добави:

— Всъщност може точно той да е застрелял Гробокопача в Мол. Ако го бяхме заловили, можеше да проговори.

Кейдж стовари ръка по масата:

— Харди ни се е присмивал. През цялото време ни се е присмивал зад гърба.

— Къде е сега? — попита заместник-началникът.

— О, сигурно е обмислил много добре бягството си — отговори Паркър. — Досега предвиждаше всяка наша следваща стъпка.

— Можем да вземем записа от видеокамерите във фоайето — предложи Кейдж. — Да го пуснем по всички телевизионни канали.

— В два през нощта? — усмихна се Паркър. — Кой ще го види? Пък и вече пропуснахме сутрешното издание на вестниците. Той така или иначе до изгрев-слънце ще е вън от страната, а до два дни сигурно ще легне на масата на някой пластичен хирург.

— Летищата са затворени — изтъкна заместник-началникът. — Не може да излети до сутринта.

— Ще отиде с кола до Луисвил, до Атланта или до Ню Йорк — намеси се Лукас. — Ще го включим все пак в бюлетина до всички регионални управления. Ще изпратим агенти по летищата, на гара „Амтрак“, на автогарите. Също във фирмите за коли под наем. Ще се свържем с Управлението за регистрация на превозни средства. Ще се обадим в полицията в Кънектикът.

Тя замълча и погледна Паркър. По погледа му разбра, че той си мисли същото като нея.

— Със сигурност го има предвид — рече той. — Не казвам да не го правим. Просто е очаквал да действаме точно така.

— Знам.

Чувството за безсилие все повече я разгневяваше.

— Ще го включим в списъка на десетимата най-опасни престъпници — заяви заместник-началникът.

Паркър обаче вече не слушаше. Гледаше бележката с искането за откуп.

— Съвършеният фалшификат — прошепна на себе си.

— Какво? — сепна се Лукас.

Той погледна часовника си:

— Ще отида да видя един стар познат.

— Идвам с теб.

Паркър се подвоуми:

— По-добре недей.

— Не, идвам.

— Нямам нужда от помощ.

— Идвам.

Паркър погледна сините ѝ очи — каменни ли бяха, или не?

Не успя да определи.

— Добре — съгласи се накрая.

Понесоха се по пустите улици. Паркър караше.

Някаква кола спря да ги изчака на едно кръстовище. На светлината от фаровете ѝ Паркър мерна профила на Лукас: тънките ѝ устни, чипия ѝ нос, извивката на шията ѝ.

Насочи вниманието си отново към платното по пътя за Александрия, щата Вирджиния.

„Може би ти завижда.“

Как му се искаше да я хване за ръката, да седнат заедно в някое ресторантче или на дивана му вкъщи. Или да легне до нея. И да говорят. Да говорят за каквото и да било.

Може би за тайната на Маргарет Лукас.

Или да правят, каквото понякога правеше с хухалите, да говорят за напълно безсмислени неща. Да говорят глупости, както го наричаха. За анимационни филмчета, за съседите, за евтините разпродажби в близкия супермаркет, за сметките за тока, за минали ваканции или плановете си за следващите почивни дни.

А може би двамата с Лукас ще си разказват премеждия от различни акции — истории, с които ченгетата, били те градски или федерални, обичат да се хвалят.

Тайната можеше да почака.

Щеше да чака години, докато тя се осмели да му я разкрие.

Години…

Изведнъж той си даде сметка, че мисли за връзката си с нея вече не в границите на една нощ, нито на една седмица, нито на месец. Какво го караше да си въобразява такива работи? Нищо. Какви смешни неща му минаваха през главата.

Каквото и да си въобразяваше, връзката между тях — между нея, жената-воин, и него, домошаря — бе невъзможна.

Дали наистина беше така? Той си спомни за хухалите в книжките на Доктор Сюс, съществата, обитаващи една прашинка, толкова малка, че никой не ги вижда. Въпреки това те бяха там, с всичките си веселби, странни хрумвания и още по-странни жилища. Защо да не откриеш любовта там, където ти се струва, че не може да съществува?

Погледна я още веднъж; и тя него. Той протегна плахо ръка и докосна коляното ѝ. Ръката ѝ стисна неговата.

Пристигнаха на адреса, който търсеха. Той отдръпна ръката си. Спря колата. Без да проронят дума. Без дори да разменят погледи.

Слязоха и застанаха един срещу друг. Как му се искаше да я прегърне! Да я обгърне с ръце, да я притисне към себе си. Тя го погледна и бавно разкопча сакото си. Отдолу се показа бялата ѝ блуза. Той пристъпи да я целуне.

Тя сведе поглед, извади пистолета си и пак се закопча. Присви очи и огледа улицата зад гърба му.