Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Лошо разузнаване — промърмори Джеръми. — И така, Паркър, ще ме арестувате ли? Какво съм ви направил сега?

— О, мисля, че сам знаеш, Джеръми. Мисля, че сам знаеш. Паркър предложи един стол на Лукас и издърпа един и за себе си. Двамата седнаха.

— О, Господи — въздъхна Джеръми.

— О, Господи — повтори Паркър.

01.45

Най-после заваля сняг.

Огромни бели парцали се спускаха към земята. Беше натрупало вече пет сантиметра.

Едуард Филдинг, приведен под тежката копринена раница и с пистолет в дясната ръка, се промъкваше сред група дървета и храсти в Бетесда, щата Мериленд. За да стигне от главната щабквартира на ФБР дотук, бе сменил две крадени коли, които държеше скрити по пътя си за заблуда на преследвачите. Караше само по главните магистрали с максималната разрешена скорост. Беше спрял от другата страна на горичката и щеше да измине останалата част от пътя пеш. Товарът го забавяше, но той не искаше да рискува да остави парите в колата, въпреки че това предградие на Вашингтон бе сравнително сигурно.

Той излезе от горичката и спря пред оградата на къщата, в която живееше под наем.

Всички коли на улицата му бяха познати.

В къщата не се забелязваше нищо подозрително, никакво движение, никакви непознати сенки.

От другата страна на улицата всички постройки бяха тъмни с изключение на къщата на Харкинсови. Това също бе нормално. Харкинсови рядко си лягаха преди 2-3 часа.

Той остави раницата с парите до едно дърво срещу съседната къща. Изправи се, за да се разкърши. Тръгна покрай оградата и заоглежда тротоара, предния и задния двор около къщата си. Не забеляза никакви следи в снега.

Нарами пак парите и продължи към входната врата. Беше си оставил няколко знака срещу неканени посетители — самоделни приспособления, прости, но ефикасни: конци над портата, парченце обелена боя върху дръжката на вратата, ъгълчето на изтривалката бе подпряно леко на вратата.

Беше научил тези трикове от една Интернет-страница на крайнодесни екстремисти, посветена на начините да се предпазиш от чернилки, евреи и ченгета. Въпреки снега, по който присъствието на неканени гости веднага щеше да проличи, той провери внимателно и знаците си. Защото, когато човек извършва съвършено престъпление, трябва да предвиди всичко.

Отключи вратата и се замисли за следващите си действия. Щеше да се задържи тук само пет-десет минути — колкото да прехвърли парите в кутии от детски играчки, да си вземе другия багаж и после да отпътува, пак с крадени коли, оставени на няколко места покрай пътя му, за Оушън Сити. Оттам специално наета яхта щеше да го закара за два дни по Маями. След това с чартърен полет щеше да се добере до Коста Рика и същата нощ да отлети за Бразилия.

Там щеше…

Така и не разбра къде се е крила. Може би зад вратата. Може би в гардероба. Преди Филдинг да разбере какво става, Маргарет Лукас издърпа пистолета от ръката му и закрещя:

— Не мърдай, не мърдай, федерални агенти!

Филдинг нямаше как да не мърда, защото политна напред и след миг се озова легнал по корем, с пистолет, опрян в слепоочието. Някой издърпа парите от ръката му и двама едри агенти му сложиха белезници. Нечии пръсти бързо опипаха джобовете му.

Изправиха го на крака и го тръснаха в едно кресло.

Кейдж и още няколко мъже и жени се появиха на входната врата, докато друг агент проверяваше парите.

Като видя физиономията му на пълно недоумение, Лукас обясни:

— О, тези конци и други трикове? И ние четем такива Интернет-страници: онези глупости на „Арийска милиция“.

— Ами снега? — попита той. Трепереше от шока. — Няма следи! Как влязохте?

— О, взехме на заем кран и стълба от противопожарната служба в Бетесда. Минахме през прозореца на горния етаж.

В този момент Паркър Кинкейд се появи на входа. Лукас кимна към него:

— Той даде идеята за пожарната кола.

Филдинг не се съмняваше, че е било така.

Паркър се настани на креслото пред Филдинг и скръсти ръце. Детективът (въпреки всичко Паркър още мислеше за него като за такъв) изглеждаше по-стар и по-дребен. Паркър си спомни как по-рано бе пожелал да види престъпника жив, за да разбере как работи умът му. Сега желанието му бе изпълнено, но вече не изпитваше никакво любопитство, само отвращение.

„Загадките изглеждат лесни, когато знаеш отговора.“

Освен това стават скучни.

— Как приемаш мисълта да прекараш следващите десет години в единична килия… преди да ти направят смъртоносната инжекция? — полита Лукас престъпника.