Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Маргарет Лукас подаде на Кейдж някакви документи. След това, без да сваля очи от автобуса, се отправи към колата си. Паркър се зачуди дали е решила да си тръгне, без да си вземе довиждане с него.

Тя се качи, включи двигателя и пусна парното — температурите бяха паднали и от гъстите облаци, които покриваха небето, още се сипеха снежинки. Тя остави вратата на джипа отворена и се облегна назад.

Кейдж стисна ръката на Паркър:

— Какво мога да кажа?

И за негова изненада разпери ръце и го прегърна, присвивайки очи от болка, после бързо си тръгна.

— Лека нощ, Лукас — провикна се агентът. — Лека нощ, Паркър. Боже, как боли. Честита Нова година на всички. Честита Нова година, дявол да я вземе!

Паркър закопча якето си и тръгна към джипа на Лукас. Тя разглеждаше нещо. Паркър не видя добре какво е точно.

Приличаше на сгъната надве пощенска картичка. Лукас я гледаше втренчено. Обърна се към Паркър и като че се подвоуми. Точно преди той да приближи колата, прибра картичката в чантата си.

Извади бутилка бира от джоба си, отвори я с един ключ и я остави на предното табло.

— Това ли продават вече автоматите за напитки в главната щабквартира?

— Подарък е от свидетеля ми, Гари Мос.

Тя му предложи. Паркър взе бутилката, отпи голяма глътка. Лукас обърна лице към него:

— Лека нощ…

— Лека нощ — повтори той и ѝ подаде ръка.

Тя я стисна здраво. Ръцете им бяха измръзнали, но Паркър не усети нито студ, нито топлина при допира.

Никой не направи опит да пусне ръката на другия. Паркър сложи лявата си върху нейната.

— Как са децата? — попита Лукас. — Как им викаше?

— Хухалите.

— Хухалите. Да. Говори ли с тях?

— Много са добре — отвърна Паркър.

Неохотно пусна ръката ѝ. Дали и на нея не ѝ се искаше да задържи дланта му? Не можеше да определи.

— Предполагам, ще искаш доклад — отбеляза той.

Спомни си документите, които прокуратурата изисква за процесите. Купища бумаги. Те обаче не му бяха в тежест — нали работата му беше да се занимава с документи.

— Да — отвърна тя. — Но няма закъде да бързаш.

— В понеделник трябва да завърша една работа.

— По документ? Или по обзавеждането на къщата?

— По къщата ли? — засмя се той. — О, това не е моя работа. Разбирам малко от кухненска работа. Но от дърводелство — не. Искат да проверя автентичността на един документ. Писмо, за което се твърди, че е от Томас Джеферсън. Един търговец в Ню Йорк ми го изпрати за анализ.

— Оригинално ли е?

— Шестото ми чувство подсказва, че да. Трябва да проведа още няколко експеримента. А, ето.

Върна ѝ пистолета.

Лукас сега бе с пола, неподходящо облечена, за да крие пистолет при глезена си. Пъхна оръжието в жабката. Паркър отново се възхити от съвършения ѝ профил.

„Защо, по дяволите, ще ми завиждаш?“ — запита се.

Понякога загадките се разрешават сами, когато им дойде времето.

А на някои никога не научаваш отговора. Защото (така смяташе Паркър Кинкейд) не ти е писано.

— Хей, какво ще правиш утре вечер? — попита неочаквано той. — Какво ще кажеш за вечеря?

Тя се поколеба. Лицето ѝ не трепна. Дори като че престана да диша. Той също не помръдна, остана с лека усмивка, застинала на устните, както когато чакаше хухалите да си признаят за изчезналите бонбони или за счупената лампа.

Накрая тя също се усмихна, но Паркър забеляза, че усмивката ѝ не е искрена — каменна усмивка, също като очите ѝ. И веднага се досети какъв ще е отговорът.

— Съжалявам. Заета съм. Може би друг път.

Тоест — никога. „Ръководство за самотни родители“ на Паркър Кинкейд имаше цяла глава за евфемизмите.

— Разбира се — отвърна той, опитвайки да прикрие разочарованието си. — Друг път тогава.

— Къде е колата ти? Мога да те закарам.

— Не, благодаря. Ето я там.

Той отново хвана ръката ѝ и едва устоя на желанието да я придърпа към себе си.

— Лека нощ — пожела му тя.

Той кимна.

Докато се отдалечаваше, Паркър се обърна и забеляза, че Лукас му маха. Странен жест, защото лицето ѝ оставаше все така безизразно.

После обаче забеляза, че не му маха. Бършеше запотените стъкла, дори не го поглеждаше. Когато избърса прозорците си, Маргарет Лукас потегли с пълна скорост в най-лявото платно на булеварда.

На път за вкъщи Паркър спря в една закусвалня за кафе и сандвич и да изтегли пари от банкомат. У дома завари г-жа Кавано заспала на дивана.

Събуди я, плати ѝ два пъти повече, отколкото бе поискала, след това я изпрати до външната врата и остана на прага, докато тя внимателно прекоси улицата и се прибра у дома си отсреща.