Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Не бих се изразила точно по този начин, но ти схванах мисълта. — Бет млъкна за миг. — Какво мислиш?

— Какво мисля за кое?

— За страшно добрия приятел, който пуши пури.

— Какво искаш да мисля? — попита Айк. — Мисля, че това е доста сериозна следа, ако в действителност е дошъл да вземе Питър от апартамента му. Особено след като можем да приемем, че не е Тереза, че вероятно не е Ерик и че можем да изключим семейство Люкинс.

— Точно. Нека те питам нещо. Какво би си помислил, ако ти кажа, че според нас е близък приятел на Питър, който пуши пури и има яхта?

— Бъзикаш ли ме? — Айк я погледна. — Ще е супер, ако разполагаме с някой такъв.

— Току-що осъзнах, че не съм ти разказала всичко за тип на име Джеф Кук, нали? Бил е помощник областен прокурор. Сега работи в частния сектор.

— Не мисля, че си. Какво общо има със случая? Кой е той?

— Никой специален. Просто близък приятел на Питър, който обича пури и притежава яхта, която държи в яхтклуба.

Айк я погледна невярващо.

— Наистина ли съществува такъв човек?

— Истински като инфаркт. Смята се за най-добрия приятел на Питър.

— Я ми обясни как точно се запозна с него?

— Отби се в службата преди два дни, искаше да помогне. В разгара на събитията, не ми се стори от особена важност. Вероятно съм забравила да ти го спомена, за което поднасям най-искрените си извинения. Сега поправих грешката си.

— Дошъл е да те види?

— Нас по-скоро. Онзи ден ти не беше на работа с обичайното „дъщеря ми има менингит" извинение. Но дали наистина дойде да говори с мен? Да.

— Дошъл е да ни провери, да види с какво разполагаме и да остане с една крачка пред нас.

— Може би. На светлината на последната ни информация ми се струва доста вероятно.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Айк.

— Какво?

— Означава, че в крайна сметка няма да успея да наваксам със съня си тази вечер.

— Да, вероятно си прав — отвърна Бет.

Няколко нови събития се опитаха да попречат на Бет и Айк да постигнат някакъв по-сериозен напредък в случая на Питър Аш.

На първо място, сравнително дългият период от шест седмици, през който в града не бяха ставали нови убийства, приключи тази събота вечерта. Горе-долу по същото време, по което свърши разпитът на Каръл Люкинс, Лен Фаро и неговият екип криминолози се насочиха към „Хънтърс Пойнт", където се беше състояла престрелка между улични банди. Все още не бяха пристигнали на това местопрестъпление, когато от „Мишън" дойде обаждане, че случай на домашно насилие е завършил трагично, жертвата беше латиноамериканка на средна възраст, намушкана няколко пъти.

Когато малко преди пет часа Бет и Айк стигнаха до Съдебната палата, навън започваше да се смрачава. В службата бяха пристигнали две обаждания — едното за обир в Сънсет, който беше стигнал до фатален край — собственикът посегнал за собственото си оръжие и получил три куршума в гърдите, а другото за някакъв млад мъж, вероятно турист, станал жертва на грабеж — докато се разхождал в „Тендърлойн", нападателите му го съборили на земята и го пребили до смърт.

Тези четири убийства, разбира се, бяха добавка към самоубийството на Тереза Болейн от по-рано тази сутрин.

Макар първоначалният план на Бет и Айк да беше да поискат заповед за обиск на яхтата на Джеф Кук, с цел да намерят нещо, което да го изобличи, веднага след като се появиха на четвъртия етаж, лейтенантът им цъфна до бюрата им и им възложи обира в Сънсет. Двадесет минути по-късно от пристигането си в Съдебната палата отново бяха навън, този път в служебна кола.

Бет седеше на пътническата седалка и говореше по телефона с дъщеря си. Обясняваше й до болка познатия сценарий.

— …в крайна сметка, Джин, просто не ме чакай да се прибера. Ще закъснея. Все още ли си при Лори?

— Цял ден съм тук. Размазахме се. Само ядем и гледаме „Синя кръв".

— Ах, полицейски блясък. Не ти ли стига, че живееш с ченге?

— Не се обиждай, мамо, но не си много бляскава.

— Хей! Това заболя. Всеки ден тъна в блясък. Питай Айк. Искаш ли да говориш с него? Точно тук е. Той ще ти каже. Ето, чуй. Айк, обясни на Джини колко бляскави са дните ни.

Бет задържа телефона до устата му и той се провикна:

— Най-бляскавите.

Тя върна апарата на ухото си.

— Видя ли? Между другото — веднага стана сериозна, — как се справя Лори?

Джини зашепна:

— Цял ден яде пуканки и сладолед. Сякаш въобще не се сеща за проблема си. Като че ли храненето изведнъж е нещо напълно нормално.