Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Унесе се.

Стресна се и в първия момент не помнеше къде се намира. Мъглата беше станала изключително гъста и смазваше в прегръдката си „Супер Улоа", който не приличаше на нищо повече от малка неонова светлина половин пресечка по-надолу по улицата. Часовникът й показваше осем и десет. Върна се обратно в супермаркета и си взе бутилка вода от хладилника. Забеляза, че двамата полицаи бяха изчезнали. Каза на сержанта, че може да се връща в участъка, но преди това да освободи момчетата си, които бяха висяли през цялото време, и да изпрати две коли със свежи офицери, които да държат фронта с нея, докато пристигне кавалерията.

Сержантът нямаше нужда от много уговорки.

Когато всичките полицаи си тръгнаха, Бет затвори предната врата зад тях, изключи телевизора и изчака няколко минути, за да се увери, че някой от тях няма да се върне. Застана на място до щанда със зеленчуците, откъдето не можеше да вижда изстиващото тяло на Емил Яриан, вдъхна си кураж, извади телефона си и набра номера на най-добрата си приятелка.

Съвсем пресен беше споменът от блъфа — от лъжата, която двамата с Айк изиграха на Каръл Люкинс. Все още не бяха получили никакви резултати от ДНК анализа на стаята на Питър Аш, но двамата с партньора й накараха хазяйката да повярва в противното. Междувременно, докато безброй безполезни мисли се лутаха в главата й, Бет си спомни факта, че беше имало още едно телефонно обаждане от мистериозната жена до Питър — първото. Ако тя се беше обаждала на Аш, може би и Аш й се беше обаждал. Това би означавало, че тези обаждания щяха да са запазени във все още липсващия му мобилен телефон. Във всеки случай мистериозната жена можеше да бъде заблудена, че Бет е тръгнала по тази следа.

Като помисли още малко, осъзна, че въобще няма нужда от истинските телефонни разпечатки. Можеше просто да се престори, че ги е виждала, да изрече още една лъжа и да изиграе своя блъф.

— Ало?

— Не знам дали имам правото да те нарека „приятелко".

— Разбира се, че го имаш — отвърна Кейт. — Радвам се, че се обади. Много съжалявам за онази нощ. Не знам какво ми стана.

— Аз също. Бях забравила колко грозно може да бъде едно разследване на убийство. Наистина не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Напоследък всичко ме ядосва.

— Имаш си основание — все пак твой познат е бил убит. Дори да не сте били толкова близки, това си е достатъчно разстройващо. После най-добрата ти приятелка започна да те тормози с всичките онези лични въпроси.

— Ако не бъркам, точно това ти е работата, Бет.

— Така е. — Инспекторката млъкна за миг. — Нека го кажа още от самото начало, че нито за секунда не съм си помисляла, че имаш нещо общо със смъртта на Питър Аш. Наистина, наистина, наистина.

— Вече знам това. Разбира се. Благодаря ти.

— За нищо. Кейт, опасявам се, че все още работя по случая и все още имам някои въпроси.

Гласът на приятелката й като че ли се пропука.

— За мен?

— Да. И един особено личен. — Бет чу Кейт да въздиша от другата страна на линията и я притисна: — Предвид това, че не смятам, че си убила някого — никога не бих си го помислила дори, не разбирам защо не можеш да ми се довериш и да ми кажеш истината за теб и Питър Аш. Наистина ли смяташ, че не помня?

— Самата аз не помня да съм го споменавала. Откъде да знам, че ти ще помниш?

— Както сама отбеляза, Кейт, такава ми е работата. Когато някой ми каже нещо, особено ако е свързано със случай, по който работя, то остава в главата ми.

— Тогава не беше случай, по който работеше.

— Но сега е. Разбираш ли, когато се превърне в случай, това нещо послушно си чака реда да бъде извадено на повърхността.

Тишина.

— Говоря за теб и Питър. Тишината стана още по-неловка. Най-накрая Кейт отвърна:

— Истината е, че имам голямо бяло петно в паметта си от онзи ден, Бет. Едва си спомням, че съм ходила във Фери Билдинг и разговора ни, а след като ме простреляха, не помня абсолютно нищо. Казваш, че съм ти споделила нещо за мен и Питър Аш, така ли?

Ето го и него, помисли си Бет, блъфът.

— Откъде иначе бих могла да зная? — попита тя. Секунда. Две. Три.

Последва дълбока въздишка, Кейт заговори шепнешком:

— Става въпрос за един ден преди шест месеца, Бет. Един ден. Няколко часа. Нищо оттогава.

Лъжа, помисли си инспекторката. Имаше поне още едно телефонно обаждане и онова, което беше последвало от него. Въпреки това остави приятелката си да продължи.

— Разбира се, бях наясно, че нашата… авантюра… няма нищо общо със смъртта му, но си помислих, че ако някой разбере, че сме били заедно, може да си направи други изводи. Когато разбрах, че ти си инспекторът по случая… знам, че звучи глупаво… но не исках да те разочаровам.