Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Бет се оттласна от касата и видя, че мъжете са двама — първото подкрепление. Бяха паркирали колата си точно от другата страна на улицата. Отвори вратата и ги пусна с един студен порив на вятъра, извади си документите и им ги показа, след което ги попита дали са разбрали колко време ще е необходимо на съдебния лекар и на криминолозите да се появят.

— Не знаем — отвърна единият от полицаите. — Казаха, че може да се забавят.

— Мамо?

— Ммм?

— Добре ли си?

— Със сигурност. Къде съм?

— У дома. В леглото.

— Толкова ми е удобно. Трябва ли да…? Колко е часът?

— Дванадесет и петнадесет.

— Не, честно, колко е? Трябва да се… — Изведнъж Бет осъзна реалността. Отметна одеялото си и стана. — Дванадесет и петнадесет? Не мога да спя до толкова късно.

— Очевидно можеш. Така или иначе е неделя.

— Ще ми се да ме беше събудила по-рано.

— Не вини мен, мамо. Тъкмо се прибирам от Лори. Опитваме се да се свържем с теб цяла сутрин, но не си вдигаш телефона. Започнах да се тревожа.

— Няма за какво.

— Да, знам. На инспекторите, които разследват убийства, не им се случва нищо лошо. Каква съм глупачка. Не помня кога за последно си изключвала телефона си.

— Така ли съм направила? Явно да. Сега си спомням. — Бет направи гримаса, когато пусна краката си на пода и ги натовари с малко тежест. — Аахх.

— Боли ли те?

— Здраво. Искаш ли да познаеш кога се появи съдебният лекар снощи?

— Ти кога отиде?

— В осем.

— Добре, ще кажа единадесет и нещо.

— Близо си, но не позна. Пробвай с два и половина.

— Сериозно?

— Прибрах се чак в седем.

— Хей. Спала си цели пет часа. Не е зле.

— Трябва да си проверя обажданията. Ти защо си ми се обаждала?

— Алън… сещаш се, братът на Лори?

— Само името беше достатъчно.

— Да, така е, той се появи рано в Лори и ни заведе да хапнем дим сум в „Янк Синг". Попита ме дали би искала да се присъединиш към нас. Реших да импровизирам и му отговорих, че вероятно би се съгласила. Макар че очевидно пак го играеш недостъпна, щом не си вдигаш телефона.

— Очевидно. — Бет сграбчи бастуна, който стоеше до леглото й, и стана. — Ще направя кафе. Наистина трябва да си проверя обажданията. Как беше Лори тази сутрин?

— Все още гладна, ако можеш да повярваш. Каза ни, че се чувства като съвсем нов човек. В сравнение с мен и Алън не яде почти нищо, но предвид предишното й състояние е истинско постижение. Скариди ло мейн, бао, патица, ориз. Алън каза, че това е чудо.

— Ако наистина е така, основните заслуги са твои. Осъзнаваш ли го?

— Не знам. Просто си мисля, че Лори не беше готова да се откаже от храната. Не беше готова да се откаже и от живота. В интерес на истината, е доста забавен човек.

— А ти си много добър човек. Джини сви рамене.

— Не става въпрос за благотворителност, мамо. Наистина си допаднахме. Какво ще кажеш да ти направя кафе, докато си вземаш душ?

— Дадено.

Нанси Кейси Мълър беше дежурната през уикенда съдийка. Тя беше само на тридесет и четири години — най-младата сред съдиите в Сан Франциско. Жената приемаше работата си — подписването на заповеди за обиск — много сериозно и сега гледаше от бюрото си Бет и Айк. Леко издадената й челюст, помисли си инспектор Тъли, не предвещаваше нищо добро.

— Нека си изясним нещо — започна съдийката. — Разполагате със свидетелка, която твърди, че жертвата ви й е казала, че има среща с близък приятел за по питие и пура.

Бет кимна.

— Точно така, Ваша чест.

— Може би пропускам нещо — продължи Мълър, — но свидетелката ви спомена ли, че срещата им ще се проведе на яхта, още повече на яхтата, която искате да претърсите?

— Не и с толкова много думи — отвърна Айк. — Наясно сме, че Джеф Кук, собственикът на споменатата яхта, се счита за най-добрия приятел на Питър Аш.

— Така ли?

— Да — отговори мъжът. — Нашето основателно предположение, Ваша чест, е, че жертвата ни е била застреляна от, цитирам, „страшно добър приятел" на яхта, след което е хвърлена във водата, от която я извадихме два дни по-късно. Вероятно господин Аш е попаднал на течение, което го е изхвърлило на брега, където го и намерихме. Това означава, че е имало яхта.

— Или, ако се замисли човек — отвърна съдийката, — на ум веднага му идва вълноломът на аквапарка на „Жирардели Ску-еър". Или „Бейкър Бийч" при отлив. Или „Оушън Бийч", както и още няколко.

— Ваша чест — подхвана Бет, — ако господин Аш е бил застрелян на яхтата на господин Кук, както предполагаме, че се е случило, ще има доста улики, петна от кръв, може би дори следи от оръжието, което е било използвано, и ДНК от пурите, които са пушили.