Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Вчера говорихме с нея — сподели Айк. — Разводът е бил неизбежен. Очевидно не са успели да оправят нещата помежду си.

Майър кимна, не можеше да отрече.

— Вероятно сте прави. Но не мислите, че Джил е…?

— Не мислим нищо в момента, сър — отвърна Бет. — Просто разговаряме с хората, които са го познавали, за да видим докъде ще стигнем.

— Има ли някого във фирмата ви, с когото е бил близък? — попита Айк. — Някой, с когото се е виждал извън службата.

— Да. С мен. Членове сме на клуб за дегустация на вино. Събираме се всеки месец. Двамата със съпругата ми излизахме с тях на вечеря, на театър или на кино поне три-четири пъти годишно. Но мога да кажа, че не беше близък само с нас. Питър беше много дружелюбен. Всички го харесваха.

— Какво ще кажете за клиентите му? — попита Бет.

— Точно затова бяха негови клиенти — обясни Майър, — защото бяха влюбени в него.

— Не е имал проблеми, така ли? Недоволни клиенти? Не е губил някое голямо дело? Или нещо подобно? — поинтересува се инспекторката.

Майър поклати глава.

— Нищо, за което да знам, а съм сигурен, че ако имаше, бих научил. Знаете ли, ако искате да сте сигурни в това, трябва да разговаряте със секретарката му, Тереза Болейн. Тя е с Питър, откакто дойде да работи за нас. В интерес на истината, той я доведе със себе си. Ако има някой враждебен клиент, за което се съмнявам, тя ще знае къде да търсите. Мога да я помоля да дойде до две минути, ако нямате повече въпроси към мен.

Мъжът стана, изглеждаше премазан от тъмносиния си костюм на райета, след което погледна първо единия, а после и другия инспектор.

— Такава трагедия. Такава ужасна загуба.

Тереза Болейн не се появи в конферентната зала през следващите няколко минути, защото въобще не беше дошла на работа тази сутрин. Когато Бет и Айк стигнаха до апартамента й в жилищната сграда на „Маркет Стрийт" под „Туин Пийкс", жената отвори вратата още преди да са почукали на нея, и ги покани вътре.

— Прекалено е студено да стоите навън дори и за минута — каза тя.

Въпреки топлото посрещане и приятния тон, Тереза видимо се срина, когато влязоха. Тя беше природно привлекателна млада жена с дълбоки сини очи, руса коса до раменете, хубава кожа и издадени скули, която с минимални усилия можеше да се превърне в истинска красавица. Тази сутрин обаче не беше правила опити в тази посока. Нямаше червило, спирала или друг грим. Носеше грозни бабешки очила.

Тереза ги поведе към плота в средата на кухнята и седна на един от столовете. Пред нея беше отворен днешния „Кро-никъл" и тя погледна към него, след което го избута възможно най-далече от себе си. Нервно потри ръка върху едната си буза, а после и другата. Очите й бяха подути и зачервени.

— Съжалявам — каза тя.

— За какво? — попита Бет. Тереза сви рамене.

— За всичко. Не съм болна, предполагам, че ви е ясно. Просто не можех да изляза днес. — Изражението й подсказваше, че търси одобрение.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Бет. — Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете без предварителна уговорка.

— Така или иначе, нямам какво да правя там, след като Питър го няма…

Айк я прекъсна.

— От тазсутрешния вестник ли научихте? — попита той.

— Не. Снощи една от приятелките ми гледала новините и ми се обади. Не знам дали й повярвах… но после видях…

Дадоха й минутка, за да се успокои. Бет си дръпна един от столовете и се разположи на него.

— Съжалявам — повтори Тереза. — Наистина, просто… не съм очаквала подобно нещо. — Жената си избърса очите.

Айк изглеждаше нетърпелив.

— Кога го видяхте за последно?

Резкият въпрос извади Тереза от унеса й, тя погледна косо инспектора и стисна устни.

— Какъв ден е днес? Четвъртък. Значи в сряда. Не. Вторник. Май беше в понеделник. В понеделник. Единственият ден, в който дойде на работа.

Айк продължи да натиска:

— Целия ден в понеделник ли беше на работа?

— Да. Остана до късно. Макар че си тръгна преди мен. Мога да проверя, но мисля, че беше около четири и половина.

— Някакъв ангажимент ли имаше?

— Поне аз не знам за такъв. Не беше вписан в графика му.

— Във вторник не се появи на работа, така ли?

— Не.

— Това характерно ли беше за него?

— В последно време нямаше нищо характерно в него. Обикновено се появяваше, поне в повечето случаи. Работеше, когато си искаше.

— Не ви ли казваше къде ходи?

— Да, казваше ми през повечето време.

— Имаше ли уговорки за вторник и сряда?

— Да. Във вторник трябваше да отиде на среща в друга кантора, а в сряда да пътува за Лос Анджелис.