Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Вместо да слезе долу в гаража, където се намираше колата му, Джеф тръгна пеша по улиците, просто се разхождаше, умът му беше празен, ако се изключеше световъртежът, който го заливаше през няколко секунди.

Нямаше никакъв план в главата си.

Петнадесетина минути по-късно осъзна, че е прекосил „Маркет Стрийт" и се е озовал на „Пета", вървеше на юг към място, което беше започнало да се оформя в мислите му.

Завършил право, много преди дори да мечтае за частна практика, две години Джеф работи като помощник областен прокурор в града. Все още поддържаше сравнително приятелски отношения с няколко момчета, които познаваше оттогава.

Една пресечка по-надолу се издигаше масивната сивкава монолитна сграда на бившата му месторабота — Съдебната палата, домът на Върховния съд, Южният полицейски участък, прокуратурата и още няколко други по-дребни местни бюрокрации. Когато стигна до нея, установи, че сградата изглежда все така неприветлива. Няколко бездомници лежаха в спалните си чували в шумата от двете страни на стъкленодървените врати, а петнадесетина сърдити и грозно облечени граждани духаха в дланите си, за да се стоплят, докато изчакваха реда си да влязат в сградата, където щяха да се изправят пред проверка на документите и преминаване през детектор за метали.

Джеф погледна часовника си и установи, че е 16:45 през — чудесно време за неочакваната му визита. Работният ден беше към своя край и макар помощник областният прокурор често да работеше до късно, съдът вече беше затворил и служителите в офисите се държаха по-свободно.

За разлика от охранителите на предната порта.

Когато най-накрая успя да влезе и мина през проверката на документи, Джеф си изпразни джобовете, сложи съдържанието им в пластмасовата тавичка и тръгна напред към детектора на метали, но едрият полицай го спря.

— Задръжте! — нареди той и протегна ръка. — Какво е това? Джеф се обърна, за да види на кого говореше човекът, и за своя изненада осъзна, че е на него.

— Съжалявам — отвърна той. — На мен ли говорите? Полицаят посочи.

— Да. На вас. На какво ви прилича това? Джеф погледна в тавичката.

— Ключовете ми и швейцарското ми ножче.

— Не е позволено.

— Кое не е позволено?

— Без ножове.

— Но това е просто…

— Това е нож и не е позволен, сър. Можете да напуснете опашката и да го отнесете в колата си или където желаете да го съхранявате, и да се върнете без него, или ще го конфискувам. В сградата не са позволени ножове.

Джеф си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Вижте, полицай — започна той, — обещавам да не наръгвам никого с ножа. Та той дори не е истински нож. Не можете ли просто да го приберете в някое шкафче на бюрото си, докато приключа работата си тук, и на излизане ще си го взема? Как ви се струва това?

— Не ми се струва правилно — отвърна полицаят. — Можете да си го вземете сега и да напуснете или ще ви го конфискувам. Това са вариантите.

— Наистина?

— Наистина.

— Господи!

Някой на опашката се провикна:

— Хей! Хайде свършвайте по-бързо с приказките. Цял ден чакаме и вече измръзнахме!

Полицаят изгледа строго Джеф.

— Изборът е ваш, сър, но трябва да решите веднага. Джеф поклати глава, след което кимна раздразнен.

— Задръжте проклетия нож.

— Благодаря ви. — Охранителят взе оръжието от тавичката и безцеремонно го хвърли в един кош до себе си. — Следващият — провикна се той.

Когато стигна от другата страна на детектора за метали, Джеф се спря за момент и обмисли възможността да бръкне в коша и да извади ножчето си оттам. Може би трябваше да наръга полицая с него. Хората обаче вече го бутаха напред, затова просто си взе ключовете и продължи да се движи към фоайето и асансьорите.

— Странното е, че през последните двадесет години асансьорите не са станали по-бързи — каза Джеф.

— Нищо не е станало по-бързо — отвърна Дон Кордс. Той беше плешив и мускулест мъж. Сакото му беше свалено, а вратовръзката отпусната. — Няма измъкване. Ентропията е в стихията си. Всичко се забавя и ние сме обречени. Съжалявам за швейцарското ти ножче. Ако ще се почувстваш по-добре, мисля, че всеки, който идва често в тази сграда, е изгубил по нещо от гестапото долу.

— Наистина ли конфискуват тези предмети и после ги изхвърлят?

— Поне така казват.

— Могат да ги продават на търг или нещо подобно, нали?

— Вероятно не. Някой ще наръга някого с един от ножовете и жертвата ще съди града, че е осигурил оръжието на престъплението. Вече си голям и известен адвокат, ако ти се занимава, можеш да напишеш писмо с това предложение — да продават конфискуваните вещи на полицейските аукциони, имам предвид. Макар че няма да стане, защото тук нищо не става.