Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Много съжалявам да чуя всичко това — отвърна Бет. Тя много ясно си спомняше нощта, в която двамата с Алън — господин Шоу — утешаваха Лори Шоу след убийството на любовника й Франк Риналди, — но не съм сигурна какво искате да направя.

— Нали мога да мина на „ти"? В интерес на истината, и аз не знам, но ми свършиха вариантите. Наясно съм, че наистина ти пукаше за нея…

— Така е. Още ми пука.

— Е, добре. Разчитам на това. Имам предвид… онова, което искам да кажа, може да ти прозвучи малко странно — на мен поне ми е странно ей така да ти се обадя, след като не направих нищо последния път.

— Последния път?

— Помниш ли, че имахме среща?

— Да продължим с презумпцията, че помня всичко, става ли?

— Добре. Когато дойдох до вас, ти не беше там.

— Идвал си до нас?

— Имахме среща. Помислих си, че просто искаш да ме разкараш.

Бет стисна толкова силно телефона, че пръстите й побеляха.

По време на лечението си беше мислила много пъти за Алън, но тъй като дните минаваха, а той не се обади, нито се опита да се свърже с нея, го беше отписала.

Мъжът продължи:

— На следващия ден осъзнах, че навярно си била извикана на работа заради терористичната атака, затова реших да ти оставя малко пространство. Но това пространство ставаше все по-голямо и по-голямо и след цели два месеца не успях да събера достатъчно кураж, за да ти се обадя. Струваше ми се прекалено неловко, сякаш се опитвах да се бутам в живота ти, когато ти имаш много по-важни неща за правене. Трябваше просто да вдигна телефона, но така и не го направих. Съжалявам за това.

— Всичко е минало, Алън. Няма значение. Важен е само настоящият момент.

— Сега не става въпрос за мен или за теб и мен. Става въпрос за Лори. Не знам към кого другиго да се обърна. На мен ми се струва, че сестра ми се е предала. Не знам какво да правя с нея, но се страхувам, че ако не измисля нещо бързо, тя ще умре. Във всеки случай смятам, че можеш да й помогнеш много повече, отколкото аз самият. Поне има шанс да те послуша.

Бет не знаеше дали това наистина е така, но не мислеше, че може да пренебрегне отчаяната молба на Алън.

— На същото място ли живее? — попита тя. — Тази сутрин имам малко свободно време, мога да се отбия до тях и да поговорим. Сигурен ли си, че ще е там?

— Въпросът е дали ще успее да стигне до вратата, за да ти отвори.

— Ще й дам достатъчно време.

Хапещият студ не пускаше града от хватката си.

Бет стоеше на слънце на тротоара на „Грийн Стрийт" и чакаше Лори да й отвори вратата. Не носеше ръкавици и след като позвъни, подпря бастуна на бедрото си и духна три пъти в дланите си. Ако Алън не я беше предупредил, че сестра му може да отговори бавно, вероятно вече щеше да натиска звънците на другите живеещи, за да я пуснат в сградата и да отиде да почука на вратата на Лори. От интеркома най-накрая се разнесе слабият глас на младата жена.

— Ало?

— Лори. Бет Тъли е. Сержант Тъли. Чудех се дали можеш да ми отделиш няколко минути?

Не последва отговор за две-три секунди, след което се разнесе вялото:

— За какво?

— Брат ти каза, че може да имаш нужда от малко компания.

— Алън ти се е обадил?

— Тази сутрин.

— Той просто… — Бет чу жената да въздиша. — О, добре. Чу се жужене, вратата изщрака и инспекторката влезе в сградата.

Лори отвори вратата боса. Бет смяташе, че се е подготвила за онова, което щеше да види, но бързо осъзна, че се е лъгала. Алън определено беше подценил състоянието на сестра си. Китките, ръцете и краката й бяха само кокали, както и вратът и лицето й. Косата й, която все още беше дълга, беше изтъняла драстично и като че ли скоро не се беше срещала с четката. Под очите и по челюстта й имаше подутини и жълтеникави петна.

Бет се изуми от гледката и явно не успя да прикрие реакцията си, защото Лори каза:

— Знам, че не изглеждам много добре, но се опитвам да преодолея всичко това. Не е толкова сериозно, колкото си мисли Алън. Искаш ли да влезеш?

— Разбира се.

Лори се отдръпна назад, след което се обърна и тръгна тромаво, сякаш бедрата й не работеха правилно. Горнището на пижамата й на орхидеи висеше като на закачалка на раменете й.

Когато стигна до края на коридора, се отдръпна на една страна и веднага след като Бет се изравни с нея, попита:

— Какво се е случило с теб? Бастунът? Последния път нямаше бастун, нали?

— Не. Нова придобивка е. — Инспекторката се разположи на най-близкия стол. — Кратката версия е, че бях във Фери Бил-динг по време на терористичната атака.