Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Не? Може би не са. — Съпругът й въздъхна и продължи: — Само за протокола искам да кажа, че когато Питър си тръгна онази нощ, сестрата ми каза, че е идвал да те вижда още няколко пъти — от самото начало на приемането ти. Впоследствие проверих къде се намира кантората му и се оказа, че е на двеста метра от „Меридиън". — Рон махна с ръка. — Но това също не е толкова важно. Не искам да споря с теб по темата, Кейт. Знам какво знам.

— Това не означава…

— Достатъчно, Кейт. Става ли? Достатъчно. Казвам ти всичко това, за да разбереш защо децата са дистанцирани и защо тегне напрежение между нас. Аз също не съм тук през цялото време, защото това е един нов свят, в който всички живеем, и се опитваме да се настроим към него.

— Ами ако предположенията ти не са правилни? Ами ако…? Рон удари масата с длан.

— Обадих му се, Кейт. Попитах го.

— Какво каза той?

— Че вината не била негова. Че ти си му се обадила… Кейт заби поглед надолу към ръцете си.

— Лъжец — изсъска тя. — Шибан лъжец. Сякаш… — Вдигна поглед и погледна съпруга си в очите. — Не се случи това. Просто…

— Няма значение — отвърна Рон. — Не искам подробности. Не желая да ги научавам. Онова, което ме интересува, е дали вече мога да имам доверие на обичната си, вярна съпруга.

— Сега, след като е мъртъв… — Кейт млъкна за миг — смяташ, че може да имам нещо общо с убийството му?

Рон се изправи в стола си, сякаш беше ударен от ток.

— Не съм казал това.

— Но мисълта те гложди.

— Не говори така, Кейт. Тук съм с теб, независимо какво си направила. Онова, което казах в началото на разговора ни, е истина. Обичам те. Искам да съм с теб. Искам семейството ни да остане заедно.

В погледа й се прокрадна гняв.

— Готов си да ми простиш, така ли? Това ли искаш да ми кажеш? Веднага, след като си призная, че съм била лошо момиче?

— Не се дръж така, Кейт. Знаеш ли аз как се чувствам?

— Ясно ми е как се чувстваш, Рон. Сгрешила съм, а ти ще ми простиш и няма да ме наказваш.

— Всъщност не, Кейт. Това би било доста снизходително от моя страна, нали? Самият аз съм правил някои сериозни грешки. Някои шибани грешки. Никой не се съревновава тук. Просто исках да знаеш, че съм на твоя страна. Никога не съм преставал да бъда.

Най-накрая Кейт се отпусна в стола си и разтри белега в горната част на корема си. В очите й проблеснаха сълзи.

— Каквото и да се е случило, то няма нищо общо с теб, Рон. С чувствата ми към теб.

— Добре. Мога да приема това.

— Нямам нищо общо със смъртта му.

— Разбира се, че нямаш.

— Ще ми се всичко да бъде постарому. — Кейт изпусна дълга въздишка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си. — Ще ми се отново да си имаме доверие. — Една сълза си проби път и потече надолу по бузата й, докато не я избърса. — Съжалявам, Рон. Не съм искала да те нараня.

Съпругът й бавно въртеше чашата си.

— Мислех си, че ако се съревновавахме кой е преживял повече болка в последните шест месеца, ти щеше да победиш.

— Не е същото.

— Не е, но е достатъчно близко. Може би просто трябва да забравим всичко. Да кажем, че сме квит. За това исках да поговорим.

— Знаеш ли — започна Кейт, — щеше да е много по-лесно, ако беше някое студенокръвно копеле. Тогава просто щяхме да се разделим и да сложим точка на всичко.

— Не искам това. Ти искаш ли го?

— Не.

— Добре. Нека не говорим повече за това.

Бет беше на бюрото си в службата. Девет часът минаваше и Айк беше звъннал, за да я предупреди, че ще закъснее. Шестгодишната му дъщеря Хедър имаше 39 градуса температура, затова той каза на Бет, че може да не се появи скоро в отдела. Отговори му да не се притеснява и че ще се справи без него. Прекрати разговора, но телефонът й звънна отново, тя вдигна и чу дълбок мъжки глас:

— Ало? Сержант Бет Тъли ли е на телефона?

— Говори инспектор Тъли.

— Инспектор Тъли, обажда се Алън Шоу. Не знам дали ме помните, но…

— Помня ви, господин Шоу. Как мога да ви помогна?

— Не става въпрос за мен, а за сестра ми, Лори. Не знам дали си спомняте, но тя…

— Господин Шоу. За втори път се съмнявате в паметта ми. Какво ще кажете да пропуснем тази част и да ме запознаете със същественото, а ако има нещо, което не помня, ще ви попитам и вие ще ми отговорите. Какъв е проблемът със сестра ви?

— Мисля, че умира. Анорексията, с която се бореше…

— Това, господин Шоу, не си го спомням. Наистина беше прекалено слаба, но тогава това не ми се стори основният й проблем.

— Е, сега е. Убийството на Франк Риналди беше голям удар за нея, но те мислят — лекарите, които работят с нея, че скорошната терористична атака вероятно я е бутнала от ръба, на който се е намирала. Посттравматичното й разстройство се е влошило през последните две седмици. Тъкмо се върна от клиниката, където успя да качи няколко килограма и да се посъвземе, но като се прибра… както и да е, историята е доста дълга, с две думи, тя ме отряза, когато исках да я видя и да проверя как е, докато накрая не издържах и я посетих в дома й преди два дни. Тя… — гласът на мъжа като че ли се изгуби, но бързо се възвърна. — Тя е много зле, инспектор Тъли. Едва се движи. Прилича на скелет. Казах й, че трябва да се върне обратно в клиниката и да започне да яде по график, но тя ми отговори, че е приключила с това. Най-плашещото е, че според мен е забравила как да яде, и тялото й просто се предава.