Джон Лескроарт - Фатална изневяра

— Има ли някой, който идва да те види от време на време? — Бет посочи към купичката на масата. — Една хапка от това няма да те направи дебела, Лори. Можеш да бъдеш сигурна. Защо не хапнеш малко?

Младата жена вдигна лъжицата, топна я в бульона и я докосна до устните си, направи физиономия, когато сръбна едва от него и преглътна.

— Знам, че трябва да се виждам и с други хора — каза Лори и остави лъжицата. — Знам, че не бива така да лентяйствам. Знам, че трябва да излизам по-често. Но наистина не виждам смисъл да го правя. Все пак ти беше там по време на атаката, нали? Трябва да ме разбираш как се чувствам.

Бет нави малко спагети на вилицата си.

— Може би те разбирам донякъде. Но аз имам дъщеря си. Трябва да се грижа за нея.

— Аз нямам никого, за когото да се грижа.

— Какво ще кажеш за брат си?

— Алън? — Лори поклати глава. — Не ме разбирай погрешно, той е добър човек, но въобще няма нужда от мен. Аз съм бреме за него.

— Не останах с такова впечатление тази сутрин. Той наистина е загрижен за теб.

— Да, добре, сигурно си права. Но просто… не мога да ти го обясня.

Бет отново нави спагети на вилицата си и посочи с нея към купичката на Лори.

— Яденето ти ще изстине.

Младата жена въздъхна, взе си вилицата и нави малко спагети на нея. Този път не се намръщи, когато опита от храната. Наведе се над купичката си и отново нави спагети на вилицата си. Поднесе ги до устата си и затвори очи от удоволствие.

— Май съм била по-гладна, отколкото си мислех.

— Явно. — Бет нави още една вилица със спагети. — Какво ще правим с теб, Лори? Да те върна ли отново в клиниката? Все пак, ако погледнеш рационално на положението си, ще се съгласиш, че не можеш да продължаваш по същия начин. Искаш ли да умреш сама в апартамента си?

— Не мисля, че… — Младата жена млъкна, хвана се за главата и я поклати бавно.

Бет я притисна.

— Какво ще кажеш да се върна довечера и да хапнем двете? Мога да купя нещо по път, както и някои основни продукти, с които да заредим празните ти шкафове?

— Не трябва ли да се прибереш при дъщеря си?

— Мога да я взема с мен. Можем да си направим женска вечер. Двете ще си допаднете.

— Сигурна съм в това.

— Добре тогава. Разбрахме се.

Мани Майър от „Майър, Елдридж и Клайн" седеше на огромната конферентна маса срещу двамата инспектори в голямата стая със стъклени стени, която гледаше към Фери Билдинг, както и към голяма част от Бей Ериа, окъпан от ярка слънчева светлина. Майър беше шестдесет и четири годишен мъж, едър и пищен, със сребриста грива, която падаше върху ушите му. Създаваше впечатлението за човек, който се смее много, макар че днес не му беше до смях.

Майър беше подпрял ръце на масата и беше преплел пръстите си, приличаше на мъж, който току-що е бил съборен от седлото на коня си и се опитваше да разбере къде се намира.

— Всички тук бяхме наясно, че през последните шест месеца Питър преминава през някакъв труден период, но мисля, че никой не очакваше нещо подобно да се случи.

— Нещо подобно? — учуди се Айк.

— Сещате се. Да стигне дотам, че да иска… да стигне до края.

— Смятате, че сам е отнел живота си? — попита Бет.

— Нека ви попитам, инспектор Тъли. Намерихте ли нещо, което показва, че не е? Направих просто предположение. Когато чух… новините, това беше първото, което ми изникна в ума — че се е застрелял. Да не би да казвате, че не е така?

Бет поклати глава.

— Не и категорично. Все още не сме изключили напълно никой от вариантите. — Запази тона си неутрален, търпелив. Възможно беше, помисли си тя, Майър да е в състояние на шок. Той местеше погледа си от Бет на Айк и обратно.

— Искате да кажете, че е бил убит? Бет кимна.

— Толкова ли ви е трудно да приемете това?

— Че някой би искал да убие Питър? Отговорът ми е „да". Почти невъзможно е. Поне за човек, който го познава.

— Защо смятате така?

Майър обмисли последващите си думи за момент.

— Защото беше такъв… Знам, че може да ви прозвучи малко не на място, но нямаше да е така, ако го познавахте. Той беше изключително очарователен мъж, истински симпатяга. Не мога да повярвам, че е имал враг, още по-малко пък, че някой го е мразел толкова много, че е стигнал дотам да го убие.

— В такъв случай какво ще кажете за всичките неприятности през последните няколко месеца? — попита Айк.

Майър махна с ръка.

— Бракът му се разпадаше и знам, че това го съсипваше. Двамата с Джил продължаваха да си говорят, даже се опитваха да оправят нещата помежду си. Ходеха на семеен консултант.