Джефри Дивър - Часовникаря

— Изглежда, че сте ги изтеглили от банкомат. Това е най-неподходящият момент да изгубиш парите си, нали? Веднага, след като си изтеглил.

— Да.

Той се усмихна мрачно.

— Кога стигнахте до метрото?

— Около девет и половина.

— Сигурен ли сте, че не е било по-късно?

— Сигурен съм. Погледнах часовника си, когато стигнах на перона.

Той показа часовника си, голям златен „Ролекс“. Сякаш като беше скъп, гарантираше, че ще показва точно времето.

— И после?

— Върнах се в квартала, където живея, и вечерях в едно ресторантче до блока ми. Жена ми отсъстваше от града. Тя е адвокат. Занимава се с фирмено право. Партньор е в адвокатска кантора.

— Кога се прибрахте вкъщи?

— Около единайсет. Портиерът го потвърди. — Коб пак кимна към Селито. — Ама явно не ми вярват.

— Да се върнем на улица „Седар“. Имаше ли светещи прозорци? Хора, които са се прибрали у дома си?

— Не, там има само офиси и магазини. Не е жилищен район.

— Ресторанти?

— Няколко, но работят само на обяд.

— Строителни обекти?

— Ремонтират една сграда на западната страна на улицата.

— Имаше ли хора по тротоарите?

— Не.

— Бавно преминаващи коли, нещо подозрително?

— Не.

Данс усещаше, че другите полицаи ги наблюдават. Вероятно с нетърпение очакваха момента на големите признания, както си го представят повечето хора. Данс не им обръщаше внимание. Сякаш освен нея и разпитвания в стаята нямаше никого. Кейтрин Данс бе в своя свят — или зона, както казваше синът ѝ Уес — и нищо не я интересуваше.

Погледна записките си. Затвори бележника и смени очилата си, сякаш едните ѝ бяха за четене, а другите — за виждане надалеч. Всъщност бяха с еднакъв диоптър. Сега смени по-големите, кръгли очила с по-малки и правоъгълни, с черни метални рамки, които ѝ придаваха по-строг вид. Наричаше ги „терминаторските цайси“.

С малко по-остър тон попита:

— Ари, откъде всъщност са тези пари?

— Па…?

— Парите? Не сте ги изтеглили от банкомат.

Докато говореха за парите, бе забелязала увеличено ниво на безпокойство — той я гледаше, но с леко сведени очи и дишането му се беше променило; и двете подсказваха, че не е съвсем искрен в отговорите си.

— Точно от банкомат ги бях изтеглил.

— На коя банка?

Той се замисли за момент.

— Не можете да ме накарате да ви дам такава информация.

— Да, но можем да изискаме банкова разписка и да ви задържим, докато я получим. Може да отнеме ден-два.

— Изтеглих пари от шибания банкомат!

— Не това беше въпросът ми. Попитах за парите в щипката.

Той сведе очи.

— Вие ме излъгахте, Ари. Което означава сериозен проблем за вас. Кажете за парите.

— Не знам. Може би част от тях са били от оборота на фирмата.

— От вчерашния ли?

— Предполагам.

— Колко?

— Ами…

— Мога да поискам ревизия и на тези документи.

Той я погледна уплашено и бързо отговори:

— Хиляда долара.

— Къде са останалите? В щипката има триста и четирийсет. Къде са останалите?

— Една част изхарчих в „Хановер“. Друга част оставих вкъщи.

— Вкъщи ли? Жена ви прибра ли се вече? Може ли да го потвърди?

— Още я няма.

— Ще изпратят полицай да потърси парите. Къде точно вкъщи са?

— Не си спомням.

— Петстотин долара? Как може да не помните къде сте оставили петстотин долара?

— Не знам. Просто не помня. Обърквате ме с тия въпроси.

— Какво вечеряхте снощи в ресторантчето до дома ви?

— Хамбургер.

— С каква гарнитура?

— Ами, пържени картофи.

— Кой ви ги сервира?

— Барманът.

— Кой е бил на смяна снощи?

— Мисля, че Джоуи.

— Мислите? Било е снощи, а не знаете със сигурност?

— Имаше много хора.

— Нали той ви сервира?

— Мисля, че да.

— Как платихте?

— В брой.

— Колко беше сметката?

— Около десет долара.

— Пихте ли нещо?

— Две бири.

— Платили сте десет долара за хамбургер с две бири. Не е ли твърде евтино?

— Исках да кажа, че хамбургерът струваше десет.

— Попитах ви за цялата сметка, не само за хамбургера.

— Мислех за хамбургера.

Едва забележимото забавяне в отговорите му при следващите бързо един след друг въпроси, подсказа на Данс, че Коб изобщо не е бил в ресторантчето. Тя се наведе наред, в друга проксемична зона.

— Какво правехте снощи на улица „Седар“?

— Отивах към шибаното метро.

Данс грабна плана на Манхатън.

— „Хановер“ е тук . Метрото е тук . — Силно потрепваше с пръст при всяко посочване на картата. — Няма логика да минете по „Седар“, ако искате да стигнете от „Хановер“ до станцията на „Уолстрийт“. Защо минахте оттам?