Джефри Дивър - Часовникаря

— Господин Коб, казвам се Кейтрин Данс и съм полицай. Бих искала да поговорим за онова, което сте видели снощи.

— Това е смехотворно. Казах им… — Коб кимна към Райм всичко, което съм видял.

— Е, аз току-що дойдох. Нямах възможност да чуя предишните ви отговори.

Като си водеше кратки записки, тя започна да му задава прости въпросчета — къде живее, какво работи, женен ли е и други такива. Те ѝ дадоха първоначална представа как Коб реагира на стрес. Внимателно слушаше отговорите му. („Гледането и слушането са най-важни в разпита. Говоренето идва накрая.“)

Една от първите задачи на разпитващия е да определи личностния тип на разпитвания — дали е екстроверт или интроверт. Тези типове не са каквито си ги представят повечето хора; не се отнасят до общителността или затвореността. Разликата е в това как хората вземат решения. Интровертът се ръководи повече от емоциите, отколкото от логиката и разума; при екстроверта е обратното. Определянето на характера позволява на разпитващия да си набележи какви въпроси да задава и по какъв начин. Например острият, нападателен тон ще накара интроверта да се затвори в себе си.

Ари Коб обаче бе класически екстроверт, и то арогантен — тук нямаше нужда да се пипа с меки ръкавици. Тези свидетели бяха любимите на Кейтрин. Даваха ѝ възможност да приложи най-агресивния си подход.

Коб я прекъсна при един въпрос:

— Много дълго ме задържахте. Трябва да отивам на работа. Нямам никаква вина.

Тя се усмихна. Учтиво, но хладно.

— Никой не ви обвинява… Сега, Ари, да поговорим за снощи.

— Виждам, че не ви вярвате. Наричате ме лъжец. Не съм бил там, когато е станало убийството.

— Не казвам, че лъжете. Но все пак може да сте видели нещо, което да ни е от полза. Някаква незначителна подробност. Вижте, моята работа е да помагам на хората да си спомнят такива неща. Ще ми разкажете какво сте видели снощи и може нещо да ви хрумне.

— Нищо не съм видял. Просто си изпуснах парите. Това е. Не реагирах правилно и сега съм замесен в тази гадост.

— Да се върнем на случилото се вчера. Да не прибързваме. Били сте на работа. В „Стенфелд Брадърс Инвестмънт“. В сградата „Хартсфийлд“.

— Да.

— Целия ден ли?

— Да.

— В колко часа свършихте работа?

— В седем и половина или малко по-рано.

— Какво правихте след това?

— Отидох да пийна с приятели в „Хановер“.

— Това е на улица „Уотър“ — уточни тя. (Правилото е винаги да допълваш с такива подробности, та разпитваният да си помисли, че имаш повече информация.)

— Да. Нощта бе посветена на мартини и караоке. Наричат програмата „Мартиноке“.

— Духовито — засмя се Данс.

По жестовете му ѝ се стори, че иска да допълни нещо — може би очакваше от нея да го разпитва за имена. Твърде голямата готовност с алибитата е добър индикатор, че разпитваният вероятно лъже — той си мисли, че по този начин ще заблуди полицаите и те няма да решат да проверяват повече или пък са прекадено глупави, за да се досетят, че срещата с приятели в осем часа не е алиби за грабеж в шест.

— Кога си тръгнахте от бара?

— Около девет.

— У дома ли се прибрахте?

— Да.

— В Горен Ийстсайд.

— Да.

— С такси или с лимузина?

— Да, бе, с лимузина — изсмя се иронично той. — С метрото.

— От коя станция го взехте?

— От „Уолстрийт“.

— Как отидохте дотам?

— Предпазливо. Беше заледено.

Данс се усмихна:

— Имах предвид по какъв маршрут.

— Минах по „Уотър“, после по „Седар“ до „Бродуей“ и оттам на юг.

— Разкажете ми за този участък по „Седар“.

— Няма какво да разказвам. Не забелязах нищо подозрително. По този време на нощта няма жива душа. Беше ми студено. Не съм се оглеждал много.

— Не минаваха ли коли?

— Почти никакви. Защо се интересувате толкова?

— Паметта понякога ни играе номера — измърмори Данс. — Така, вървите по „Седар“, минавате покрай уличката. И не виждате нищо необичайно, така ли?

— Да, нищо.

Той се вгледа в трите ѝ златни пръстена и сребърните ѝ обеци с форма на делфини.

— Някъде там сте изгубили щипката с парите си. Как се случи?

В тона и въпросите ѝ нямаше заплаха. Коб се поуспокои. Вече не се държеше толкова агресивно. Усмивките и тихият ѝ, спокоен глас го предразполагаха.

— Доколкото си го обяснявам, парите са изпаднали, когато съм вадил картата си за метрото.

— За колко пари става въпрос?

— Малко над триста долара.

— Леле…

— Точно така, леле.

Тя кимна към найлоновото пликче с парите и щипката.