Джефри Дивър - Часовникаря

Колкото до Данс, тя признаваше ползата от веществените доказателства, но тази наука не я привличаше. Нейната страст бе човешката страна на престъпленията и тяхното разкриване.

„Кинесика срещу криминалистика… Честен двубой, господин Райм.“

Докато хубавият, саркастичен и нервен криминалист продължаваше да се преструва, че не я забелязва, и се взираше в таблицата на уликите, Данс внимателно асимилираше подробностите по твърде странния случай. Убийствата, извършени от самопровъзгласилия се Часовникар бяха ужасни, разбира се, но Данс не се изненадваше. Бе работила по не по-малко жестоки престъпления. Все пак идваше от Калифорния, където Чарлз Мейсън бе еталон за злодей.

Друг детектив, Денис Бейкър, ѝ обясни какво искат от нея. Били намерили свидетел, който вероятно знаел важна информация, но не я споделял.

— Твърди, че не е видял нищо — добави Сакс, — но имам предчувствие, че лъже.

Данс малко се разочарова, че е само свидетел, а не заподозрян. Предпочиташе предизвикателството да разпитва самите престъпници и колкото повече лъжеха, толкова по-добре. Все пак за свидетелите трябваше по-малко време и така нямаше да изпусне полета си.

— Ще видя какво може да се направи.

Бръкна в чантичката си и извади очила с бледорозови рамки.

Сакс ѝ даде подробности за Ари Коб, какво е правил през нощта на убийство и как се е държал тази сутрин.

Данс слушаше, докато отпиваше от кафето, което ѝ сервира болногледачът на Райм. Позволи си да хапне половин суха паста.

Когато научи всички необходими подробности, помълча за няколко минути, докато подреди мислите си. Накрая каза:

— Добре, да ви кажа какво ми хрумна. Първо набързо да ви обясня за моята специалност. Лон беше на вчерашната лекция, но искам и останалите да знаете как провеждам разпитите. „Кинесиката“ по принцип изучава жестовете и мимиките и по тях прави заключения дали заподозреният лъже или не. В наши дни много хора, включително аз, използват термина за означаване на всякакъв вид общуване — не само за мимиките и жестовете, а и за всякакви устни и писмени изявления.

Първо си изграждам обща представа за свидетеля — виждам как ще отговаря на въпроси, чиито верни отговори знаем — име, адрес, месторабота, такива неща. Ще си набележа жестовете му, избора му на думи и същността на онова, което казва.

След като получа обща представа, започвам да задавам въпроси, за да установя кои от тях го тревожат. Това означава, че или лъже, или засягат важни за него теми. Дотук само го „интервюирам“. Ако заподозра, че ме лъже, започвам да го „разпитвам“. Обсипвам го с различни несвързани въпроси, използвам различни методи, докато изкопча истината.

— Чудесно — обади се Бейкър.

Данс предположи, че макар Райм да води разследването, Денис Бейкър е от главното управление — имаше вид на отруден човек, върху чиито плещи пада цялата отговорност за случая.

— Сигурно имате карта на района, за който говорим — продължи Данс. — Бих искала да се запозная с разположението. Без това разпитът не може да бъде ефикасен. Обичам да казвам, че така опознавам „терариума“ на заподозрения.

Дон Селито се изсмя кратко. Данс го погледна недоумяващо. Той обясни:

— Линкълн казва абсолютно същото за криминалистиката. Ако не познаваш географията, все едно работиш във вакуум. Нали, Линк?

— Моля?

— Терариум, харесва ли ти сравнението?

— Да, много е добро.

Райм се усмихна учтиво, както сина на Данс, когато казваше: „Все ми е тая“.

Тя разгледа плана на долен Манхатън, запомни подробностите за местопрестъплението и маршрута на Коб, когато се е прибирал от работа.

След като запамети достатъчно, заяви:

— Добре, хайде на работа. Къде е той?

— В съседната стая.

— Доведете го.

След малко един униформен полицай доведе симпатичен бизнесмен със скъп костюм. Данс не знаеше дали е арестуван официално, но по начина, по който опипваше китките си, личеше, че доскоро е бил с белезници. Изглеждаше едновременно уплашен и ядосан.

Данс го поздрави и му посочи един стол. Седна срещу него така, че между тях да няма нищо, и се премести в неутрална „проксемична“ зона — пространството между свидетеля и разпитващия. Разстоянието може да се променя според това, дали целта е разпитваният да се чувства повече или по-малко удобно. Сега Данс не беше твърде близко, за да го смущава, но и не твърде далече, за да му вдъхне чувство за сигурност. („Колкото по-нервен става, толкова повече го притискаш“ — казваше на лекциите си.)