Джефри Дивър - Часовникаря

Недоволна от репортерския живот, Кейтрин Данс реши да смени попрището си. За известно време животът ѝ се обърна надолу с главата — в ролята на майка на две малки деца, съпруга и студентка — но все пак успя само за две години и половина да завърши Калифорнийския университет в Санта Крус със специалности психология и комуникации. Отвори консултантско бюро, в което съветваше адвокатите какви съдебни заседатели да избират и кои да избягват. Справяше се отлично и печелеше добре.

Преди две години и половина животът ѝ отново се промени. С помощта на родителите си, живеещи в близкия Кармел, Кейтрин отново се захвана с учение — този път в академията на Калифорнийското щатско бюро за разследване в Сакраменто.

Кейтрин Данс стана полицай.

Калифорнийското бюро за разследване няма отделна длъжност за кинесик, затова Данс бе като всички други агенти — разследваше убийства, отвличания, наркотици, терористи и други подобни. При все това уменията ѝ бяха известни в Бюрото и скоро я признаха за експерт в тази област (което ѝ даде възможност да се отърве от работата под прикритие и криминалистиката, в които бе твърде слаба).

Тя погледна часовника си, почуди се колко време ще ѝ отнеме тази доброволческа мисия. Самолетът ѝ бе късно следобед, но трябваше да тръгне навреме — движението в този град беше ужасно, много по-зле дори от шосе 101 край Сан Хосе. Не можеше да изпусне самолета. Нямаше търпение да се върне при децата си, а пък и досиетата на бюрото ѝ имаха това странно свойство само да се трупат, докато седеше в кабинета си.

Таксито спря със свирене на гуми.

Данс погледна през прозореца.

— Това ли е адресът?

— Да.

— Не ми прилича на полицейски участък.

Шофьорът погледна старата сграда:

— Да, не прилича. Обаче номер шестстотин седемдесет и пет е това.

Да и не — рече си Данс.

Хем беше полицейски участък, хем не беше.

Лон Селито я посрещна в антрето. Предишния ден бе посетил курса по кинесика на „Полис Плаза“ номер едно и днес ѝ телефонира с молба да им помогне в един случай на серийни убийства. Когато ѝ даде адреса, тя си помисли, че става дума за полицейски участък. Къщата се оказа снабдена с апаратура по криминалистика не по-зле от лабораторията на ФБР в Монтерей. Само дето беше в частен дом.

Собственост не на друг, а на самия Линкълн Райм.

Друга подробност, която Селито беше пропуснал да спомене.

Разбира се, Данс бе чувала за Райм — много полицаи бяха слушали за гениалния паралитик — но не знаеше подробности за живота му и ролята му в Нюйоркското полицейско управление. Тя скоро престана да забелязва недъга му. В работата си Кейтрин Данс следеше най-вече очите на хората. Освен това един от колегите ѝ в Калифорнийското бюро беше парализиран от кръста надолу и тя често забравяше, че приятелят ѝ е в количка.

Селито я запозна с Райм и висока детективка на име Амелия Сакс. Данс веднага забеляза, че двамата са нещо повече от колеги. Не беше нужна голяма наблюдателност, за да се досети — когато тя влезе в стаята, Сакс държеше Райм за ръката, шепнеше му нещо и се усмихваше.

Детективката я поздрави радушно. Селито я запозна с още неколцина полицаи.

Данс чу леко бръмчене зад гърба си — над яката ѝ висяха слушалки. Тя се засмя и изключи микрокомпютъра си, който носеше винаги със себе си като апаратче за изкуствено поддържане на дишането.

Селито и Сакс ѝ разказаха за разследването — което очевидно се ръководеше от Райм, макар че беше цивилен.

Паралитикът не участваше много в разговора. Гледаше втренчено голяма бяла дъска, изписана с бележки за уликите, открити на местопрестъпленията. Докато слушаше обясненията на другите полицаи, Данс не спираше да наблюдава Райм — как се взираше в дъската с присвити очи, как си мърмореше, как поклащаше глава, сякаш се укоряваше, че е пропуснал нещо. От време на време затваряше очи, веднъж или два пъти спомена нещо за случая, но през повечето време не обръщаше внимание на Данс.

Тя се забавляваше. Свикнала бе със скептицизма. В повечето случаи го пораждаше това, че тя не приличаше много на полицай — тази привлекателна жена със сплетена на плитка тъмноруса коса, светловиолетово червило, големи обеци, златна огърлица с черупка от морско ухо, ръчно изработена от майка ѝ, да не говорим за любимите ѝ обувки, украсени със странни висулки (работата ѝ като полицай обикновено не включваше преследване на престъпници). Сега обаче разбираше, че скептицизмът на Райм се корени в друго — като повечето криминалисти той не вярваше много на кинесика и разпити.