Джефри Дивър - Часовникаря

Е, така беше поне на теория. През последните години обаче ставаше все по-трудно да овладее глада си. Виждаше някоя жена на улицата и импулсивно решаваше: „Трябва да я имам. Още сега! Не ме интересува дали ще ме видят.“ Веднъж дори един полицай го задържа, след като някаква патка се обади на спешния телефон с оплакване, че я следял. Което си беше чистата истина. Пуснаха го, защото не бе направил нищо, но този случай трябваше да му послужи за урок да внимава повече.

Но той не внимаваше.

Гладът излизаше от контрол.

Преди две седмици похапваше торта с кока-кола в закусвалнята на една пресечка от кантората, в която работеше. Случайно се загледа в сервитьорката, нова, непозната. Имаше кръгло лице и беше стройна, с буйни руси къдрици. Той се втренчи в тясната ѝ синя блуза с две разкопчани копчета и гладът се възпламени в душата му.

Тя му се усмихна, когато му донесе сметката, и той реши, че трябва да я има веднага.

Дочу я да казва, че отивала отзад да пуши. Винсънт плати и излезе. Отиде до началото на уличката зад заведението и надникна. Момичето беше там, наметнато с палто, гледаше в другата посока. Беше късно — той предпочиташе смяната от 15.00 пред тази от 11.00 — и макар че по главната улица минаваха хора, малката пресечка бе съвсем пуста. Беше студено, паветата сигурно още повече, но не му дремеше; тялото ѝ щеше да го топли. Освен това при „гукане“ той почти не усещаше температурата.

Тогава дочу глас, който пошепна на ухото му:

— Изчакай пет минути.

Винсънт подскочи, завъртя се и видя непознат с кръгло лице и стройно тяло, около петдесетте, много спокоен и спретнат. Гледаше покрай Винсънт навътре в уличката.

— Какво?

— Изчакай.

— Кой си ти?

Винсънт не се страхуваше — беше с пет пръста по-висок и двайсетина килограма по-тежък — но в очите на непознатия имаше нещо зловещо.

— Няма значение. Преструвай се, че си приказваме.

— Я си го начукай.

С разтуптяно сърце и разтреперани ръце, Винсънт понечи да си тръгне.

— Чакай — спря го непознатият със спокоен, почти хипнотизиращ глас.

Изнасилвачът изчака.

След малко вратата на една сграда от другата страна на уличката се отвори. На входа се показаха двама мъже, сервитьорката отиде при тях и им заговори. Единият беше с костюм, другият — с полицейска униформа.

— Божичко — прошепна Винсънт.

— Това е клопка — обясни непознатият. — Полицайка е. Собственикът на ресторанта се занимава със сводничество. Заложили са му капан.

Винсънт бързо се окопити:

— Какво значение има за мен?

Непознатият се усмихна:

— Ако беше направил онова, което си бе намислил, сега да си с белезници или с куршум в челото.

— Какво съм си намислил? — престори се на невинен Винсънт.

Непознатият само се усмихна:

— Тук ли живееш?

— В Ню Джърси — отговори Винсънт.

— В града ли работиш?

— Да.

— Добре ли познаваш Манхатън?

— Доста добре.

Непознатият кимна, огледа Винсънт от глава до пети. Представи се като Джералд Дънкан от „Запада“ и предложи да отидат някъде да поговорят. Влязоха в едно ресторантче след три пресечки, Дънкан си поръча кафе, а Винсънт — още една пастичка и кока-кола.

Поговориха за есенните студове, за времето, за градския бюджет, Манхатън нощем.

Накрая Дънкан рече:

— Хрумна ми нещо, Винсънт. Ако имаш нужда от допълнителни средства, на мен ми трябва човек, който не държи много да спазва закона. Дори мога да ти помогна да практикуваш твоето… хоби.

Кимна към улицата.

— Да колекционирам комедийни сериали от седемдесетте? — направи се на ударен Умния Винсънт.

Дънкан пак се усмихна и Винсънт реши, че харесва този човек.

— Какво искаш от мен? — попита.

— Бил съм само няколко пъти в Ню Йорк. Трябва ми човек, който познава града. По-късно ще ти кажа подробности.

„Хъм“ — помисли си Винсънт.

— С какво се занимаваш?

— С бизнес. Да не ти казвам повече.

„Хъм.“

Винсънт си помисли, че е най-разумно да си тръгне, но думите на Дънкан му прозвучаха примамливо — да практикува своето хоби. Всичко, което можеше да му помогне да засити глада, си струваше да бъде обмислено. Продължиха да разговарят още половин час, обмениха информация, друга премълчаха. Дънкан разказа, че неговото хоби било да колекционира хубави стари часовници, които сам поправял. Няколко дори сглобил от изхвърлени части.

Когато привършваше четвъртия си десерт за деня, Винсънт попита:

— Откъде знаеше, че сервитьорката е полицайка?

Дънкан се подвоуми за момент. След това отговори;