Джефри Дивър - Часовникаря

Дънкан погледна партньора си:

— Какво има?

Винсънт кимна към хълбока си, където ловджийският нож стърчеше от ножницата.

— Мисля, че той го видя… Съ… съжалявам. Трябваше да си закопчея якето, но…

Дънкан стисна устни.

„Не, не…“ Винсънт се молеше да не е разочаровал другаря си.

— Мога да се погрижа за него, ако искаш. Ако…

Убиецът погледна към студента, който бързо се отдалечаваше.

Обърна се към Винсънт:

— Убивал ли си човек?

Винсънт не можа да издържи погледа на пронизващите му сини очи.

— Не съм.

— Чакай.

Джералд Дънкан огледа улицата. Бяха само те и студентът. Убиецът извади от джоба си ножче за хартия, с което бе прерязал китките на човека на кея миналата нощ. Тръгна бързо след студента. Винсънт ги наблюдава, докато убиецът бързо настигна младежа. Завиха в близката пресечка.

Ужасно… Винсънт не внимаваше. Бе рискувал всичко: шанса си за приятелство с Дънкан, шанса си за… И все заради това пусто невнимание. Идеше му да закрещи, да заплаче.

Извади от джоба си вафла „Кит-кат“ и я налапа, изяждайки и част от обвивката.

След пет мъчителни минути Дънкан се върна с намачкан вестник в ръка.

— Съжалявам — измънка Винсънт.

— Няма нищо. Всичко е наред — тихо го успокои Дънкан.

Във вестника бе увито кървавото ножче. Дънкан го избърса в хартията и прибра острието. Хвърли вестника и окървавените ръкавици. Сложи си нови. Настояваше всеки от тях да носи по два-три резервни чифта по всяко време.

— Хвърлих трупа в един контейнер и го покрих с боклук — обясни. — Ако имаме късмет, ще се озове на бунището или в морето, преди някой да забележи.

— Добре ли си? — попита Винсънт, който забеляза червено петно на бузата на Дънкан.

Убиецът сви рамене:

— Бях невнимателен. Той се съпротивлява. Наложи се да прережа очите му. Запомни това. Ако някой се съпротивлява, прережѝ очите му. Така става беззащитен и можеш да си правиш с него, какво поискаш.

„Прережѝ очите…“

Винсънт бавно кимна.

— Ще внимаваш ли вече? — попита Дънкан.

— О, да, обещавам.

— Иди сега да провериш своята цветарка и ме чакай в музея между три и три и половина.

— Добре, тръгвам.

Дънкан се втренчи във Винсънт със светлите си сини очи. Усмихна се, което беше рядкост.

— Не се тревожи. Имаше проблем, но аз се погрижих. Нищо не се е случило.

10.58 ч.

Трупът на Теди Адамс бе откаран, скърбящите близки вече ги нямаше.

Селито тъкмо бе тръгнал към Райм и местопрестъплението официално беше освободено. Рей Пуласки, Нанси Симпсън и Франк Ретиг сваляха найлоновата лента. Сакс се готвеше да тръгва към Райм.

Натъжена от отчаяната надежда в очите на младата племенничка на Адамс, тя бе огледала местопрестъплението още веднъж, дори по-внимателно от обичайното. Провери други входове, врати, възможни пътища за бягство на престъпника. Не откри обаче нищо съществено. Не си спомняше друг толкова сложен случай с толкова малко улики. Накрая прибра уредите си.

Телефонира на Сюзан Крийли, за да попита дали наскоро някой е горил нещо в камината на уорчестърската им вила. Жената обясни, че от години не са я палили, а пък и никога не горели хартия или дърва, защото била газова. Сакс я увери, че продължава да разследва, и затвори. Подготви заявка за анализ на пепелта, пръстта и други улики от вилата на Крийли. След това попълни картончетата за съхранение на събраното тук и помогна на Симпсън и Ретиг да приберат всичко в микробуса. Бяха необходими двама души, за да опаковат тежката релса в найлон.

Сакс точно затваряше вратата на микробуса, когато случайно погледна към улицата. Студът бе прогонил повече зяпачи, но тя забеляза някакъв мъж, който стоеше до една къща в ремонт на улица „Седар“ близо до „Чейс Плаза“ и четеше вестник.

„Нещо не се връзва — рече си тя. — Никой не чете вестник на улицата в това време. Ако се интересуваш от фондовия пазар или някоя катастрофа, само ще го прегледаш набързо, ще прочетеш колко пари си изгубил или колко загинали има и ще си продължиш по пътя. Няма да висиш на някой ъгъл да четеш жълтите страници.“

Не можеше да види ясно човека — той бе частично скрит зад вестника и купчина строителни отпадъци. Едно обаче привлече вниманието ѝ: обувките му. Бяха солидни, с големи грайфери подобно на онези, чиито следи бе намерила в снега. Двуцветни — кафяво и бежово, беше виждала този модел в последния каталог на „Ел Ел Бийн“.

Тя натисна бутон „1“ на мобилния си телефон.