Джефри Дивър - Часовникаря

Тя прибра парите в пликче, довърши огледа, но не откри нищо интересно.

Задната врата на близката сграда се отвори. Селито и един униформен охранител от постройката се показаха. Изчакаха, докато тя огледа вратата и заснеме онова, което описа на Райм като милион отпечатъци (той само се изкиска), и тъмното антре отвътре. Не намери нищо интересно.

Изведнъж в студения въздух прозвуча уплашен женски глас:

— О, Боже, не…

Ниска набита брюнетка около трийсетте изтича към жълтата лента, където един патрулен полицай я спря. Тя закри лицето си с ръце и заплака с глас. Селито се приближи. Сакс също отиде при тях.

— Коя сте вие, госпожо? — попита детективът.

— Какво е станало, какво? Не… Божичко…

— Познавате ли го?

Жената се разтресе от хлипове, обърна се, за да не гледа ужасната сцена.

— Брат ми… Не, той… О, Боже, не може…

Падна на колене в снега.

Това явно бе жената, подала сигнал за изчезването на брат си миналата нощ.

Лон Селито беше като питбул по отношение на заподозрените, но към жертвите проявяваше неочаквано внимание. Тихо, с мек бруклински акцент, той каза:

— Много съжалявам. Мъртъв е.

Помогна на жената да се изправи и да се облегне на близката стена.

— Кой е направил това? Кой? — Жената закрещя. — Кой може да направи такова нещо? Кой?

— Не знам, госпожо — намеси се Сакс. — Съжалявам. Но ще го намерим. Обещавам.

Задъхана, жената се обърна.

— Не позволявайте дъщеря ми да види това.

Сакс видя кола, спряна на половин пресечка по улицата, където жената я бе оставила в бързината. На задната седалка седеше младо момиче и намръщено гледаше Сакс. Един детектив застана пред трупа, за да не позволи на детето да види чичо си.

Сестрата на убития, Барбара Екарт, бе изскочила от колата, без да вземе палтото си, и сега се свиваше от студ. Сакс я въведе през отворената врата в антрето, което току-що бе огледала. Жената поиска да използва тоалетна и когато излезе, още трепереше, не можеше да спре да плаче. Докато бършеше лицето си с хартиени кърпички, обясни, че живеела в Горен Ийстсайд, а брат ѝ Теди — в този квартал. Миналата нощ имали среща в ресторант, но той не се появил. Тя телефонирала в полицията и дала описанието му. Опитвала се да го намери по телефона до полунощ, след което се отказала. Тази сутрин получила известие от полицията за намерен труп. Веднага тръгнала към мястото с дъщеря си.

Барбара нямаше представа какъв мотив може да е имал убиецът. Брат ѝ бил ерген и работел в рекламната индустрия. Всички го харесвали и нямал врагове. Не бил замесен в любовни триъгълници, нито в търговия с наркотици или друга престъпна дейност. Преместил се в града само преди две години.

Фактът, че убийството не е мафиотска екзекуция, смути Сакс. Това изваждаше на преден план версията за извършител психопат, много по-опасен за обществото от професионален убиец.

Сакс обясни как ще бъде изследвано тялото. Съдебният патоанатом щеше да го предаде на близките след 24 до 48 часа. Лицето на Барбара придоби каменно изражение.

— Защо е убил Теди по този начин? Какво си мисли?

Амелия Сакс не можеше да отговори на този въпрос.

Сакс помогна на жената да се върне при колата си. Не можеше да откъсне поглед от лицето на дъщеря ѝ, която я гледаше втренчено. Трудно ѝ бе да понесе тази гледка.

Момичето сигурно знаеше, че този човек е чичо ѝ и че е мъртъв, но Сакс виждаше искрица надежда в тези очи. Надежда, която щеше да бъде разбита.

Майката се качи в колата и прегърна момичето. „Способният полицай изпитва възмущение, шок…“ Това прави моментите като този още по-мъчителни.

Глад.

Винсънт Рейнолдс лежеше на мръсния креват във временната квартира, която се намираше не другаде, а в бивша църква. Чувстваше, че душата му гладува, сякаш от съпричастност към празния му, къркорещ стомах.

Тази стара католическа сграда в пуст район на Манхатън край река Хъдсън бе главната им база. Джералд Дънкан живееше на запад, а жилището на Винсънт беше в Ню Джърси. Той предложи да останат в апартамента му, но Дънкан беше против, и дума не можело да става. Не бивало да се показват близо до местата, където живеят.

Говореше, сякаш му чете лекция, но не надуто. По-скоро като баща, който обучава сина си.

Църква ли? — попита Винсънт. — Защо?

Защото е обявена за продан от четиринайсет месеца и половина. Не е много примамлив обект. Пък и никой няма да тръгне да я купува по това време на годината. — Дънкан му хвърли бърз поглед. — Не се тревожи. Не е осветена.